Адамат намери гласа си, изправи се и успя да се поклони половинчато.
— Съжалявам, че изгубих малкото ви останало време, милейди.
В коридора посочи на тъмничаря да заключи вратата. Облегна се на стената, треперещ.
— Адамат? — повика го Сусмит.
Адамат издърпа тъмничаря настрана и му даде сто крана.
— Да сме наясно. Не бива да пускаш лейди Черис извън тази стая. Но ако излезе, не бива да заставаш на пътя ѝ. Животът ти може да зависи от това. Кажи на фелдмаршала, че аз съм ти дал тези инструкции.
Адамат осъзна, че се е затичал надолу по стълбите, Сусмит бързаше да го настигне. Навън инспекторът практически скочи в чакащата го наемна кола.
— Върви си вкъщи, Сусмит — каза той. — Мисля, че приключихме тук. Беше ми от изключителна помощ. — Той почука по тавана. — Оттатък площада — нареди и потеглиха, като оставиха Сусмит пред затвора, с объркано изражение.
Адамат прелетя през всички пет стълбища до върха на Дома на народа; когато достигна върха, дробовете му щяха да се пръснат. Показа документите си на Тамасовите войници, пренебрегна секретарката, която му каза да изчака, и се пъхна в кабинета на фелдмаршала. Гърдите го стягаха и бе завладян от внезапен страх.
Тамас вдигна поглед от бюрото си, където четеше на светлината на един фенер.
— Инспекторе?
— Лейди Черис — задъхано каза Адамат. — Тя няма сянка. Тя е другата половина на Бруд. И това не е всичко.
Тамас рязко се изправи.
— Казвай.
— Корабите, превозващи войниците на Кларемон, газят плитко. Оставил е поне петстотин мъже в града.
Глава четиридесет и осма
Изборите се проведоха рано сутринта в последния ден на есента.
Адамат стоеше близо до прозореца на Рикаровия кабинет в хотел Кинън. За негов ужас, не можеше да спре да кърши пръсти, докато наблюдаваше неспирния поток от хора, преминаващ по улицата отдолу. Днес беше вторият от двата дни на Националния празник. Избирателните пунктове бяха отворени в шест сутринта на предния ден и бяха затворили доста след полунощ. Делегация от Нови беше прекарала цялата нощ в броене на бюлетините. До обяд резултатите трябваше да бъдат обявени.
И тогава щяха да разберат дали един бог можеше да удържи на думата си.
Имаше толкова въпроси, останали без отговор. Той не харесваше неяснотите. Нямаше обяснение за намесата на Кларемон в кезианско-адранската война или защо Черис бе позволила да я затворят, или дори защо изобщо Кларемон се интересуваше толкова от изборите в Адро.
Тези въпроси му причиняваха сърцебиене.
Той чу вратата зад него да се отваря и звуците от веселбата по случай участието на Рикар в изборите нахлуха вътре. Адамат се извърна и видя в стаята да се промъква Привилегированият Борбадор. Това беше първият път, в който двамата се виждаха от завръщането му в Адопещ. Бо ходеше уверено с бастуна си, независимо от протезата на левия си крак, и беше облечен достатъчно добре, че да засрами и банкер. Носеше ръкавиците си въпреки — или може би поради — гъстите избирателски тълпи.
Погледите им се срещнаха и наполовина покровителстващата, наполовина хищната усмивка, която Бо бе залепил на лицето си за пред хората, се изпари, заменена от мрачно изражение.
— Уговорката ни е изпълнена.
Адамат преглътна буцата в гърлото си.
— Сигурен ли сте?
— Нила уби Черен Пазител в Бърлогата на Бруд. Безименният му пръст липсваше. Изглеждаше, че съществото е било само момче, на около петнадесет, когато е било превърнато. Не мога да бъда по-сигурен от това.
— И го видяхте със собствените си очи?
— Бях там, когато се случи.
— Той…?
— Беше бързо.
— Благодаря.
Бо му кимна кратко и се изниза от стаята. Адамат си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Йосип почиваше в мир. Сега и той можеше да си отдъхне. Или поне можеше да опита.
Нямаше време да мисли за скръбта си. Чу Бо да разменя думи с познат глас пред вратата, след което тя се отвори отново и в рамката застана Фел. Тя го огледа от глава до пети, сетне пристъпи обратно вън.
— Тук е! — чу я да вика.
Миг по-късно в помещението влезе Рикар, като забърсваше челото си с кърпичка.
— Бездни, толкова много ръце за ръкостискане. Адамат, какво правиш тук? Жена ти те търси навсякъде, а Астрит е избягала от бавачката си и тероризира кухненския персонал.
Адамат се отърси от мислите си.
— Страшно съжалявам, Рикар. Идвам.
— Шегувам се, шегувам се! Децата ти са ангелчета. Всички, освен онова сираче, как му беше името?