— Яков.
— Яков продължава да слиза в мазето, за да си играе с каквото е останало от винената ми колекция.
— Той е добро момче.
— Може и да е. Но го дръж далеч от виното ми.
— Мислех, че си наел повече от една бавачка?
— Така е, но очевидно не достатъчно. Ти и сега имаш твърде много деца. Защо ти беше да взимаш едно и от улицата?
— Фая иска да го осиновим — разсъди гласно инспекторът. Зачуди се дали това не беше начинът на жена му да се справи със смъртта на Йосип. Или беше истински загрижена за момчето? Бяха се съгласили да го обсъдят по-късно. Едва шепа хора бяха наясно със значимостта му, но Адамат се тревожеше за евентуалните последици от това да осинови най-прекия жив наследник на адранския престол.
— Как е Фая? — попита Адамат.
— Бръщолеви с новата ръководителка на шивашкия съюз. Как ѝ беше името? Маги?
— Марги. Радвам се, че си я избрал.
— Не мога да си обясня защо я харесваш толкова. Жената ме мрази и в червата си.
— Добре е да имаш някого, който да ти се противопоставя — каза Адамат. — Сигурен съм, че ще размисли.
— Твърде си уверен. Както и да е, радвам се, че си сам. Искам да поговорим.
— О?
— Как ти се струва да те наема на работа?
Адамат се олюля.
— Рикар, знаеш, че ще направя всичко за теб. Но съм изтощен. Годините започват да ми тежат, че да тичам напред-назад из града. Парите, които ми дадохте ти и Привилегированият Борбадор, ще ни стигнат за известно време. Ако кажа на Фая, че съм приел нов разследващ случай, жив ще ме одере.
— Разследващ случай? Бездни, Адамат. Искам да се присъединиш към екипа ми.
Адамат усети някаква уловка.
— Не трябва ли първо да спечелиш изборите за това?
— Е, да.
— Разбирам. — Инспекторът се поколеба. — Ще трябва да попитам Фая.
— Е, ще бъде лицемерно от нейна страна да каже не.
— Какво имаш предвид?
— Вече ѝ предложих място в екипа си и тя се съгласи. Позицията идва с целодневни бавачки за децата и много пътуване извън страната. Ако ви наема и двамата, можете да пътувате заедно.
Адамат се опита да се отърси от умората си.
— Съгласила се е? Аз… добре. Предполагам, че мога да го направя.
— Предполагаш? — Рикар го тупна по гърба. — Покажи малко ентусиазъм. Нямаше да те оставя да ми откажеш.
— Изглеждаш ужасно сигурен в победата си.
— По дяволите, не. Мисля, че ще загубя, Адамат. Даже съм доста сигурен. Но в момента съм малко пиян, а и направих всичко по силите си. Няма смисъл да се притеснявам повече. Ще се видим долу?
Адамат отправи крива усмивка към приятеля си и го наблюдава как залита, докато излизаше през вратата. Фел се задържа още малко.
— Фел — каза инспекторът, щом тя понечи да последва Рикар.
— Да, сър?
— Благодаря ви, че се грижите за него.
— Това ми е работата, сър.
— И го отрезвете малко.
— Това е следващото нещо в списъка ми. Имам по-голяма вяра в победата му от самия него.
Адамат остана сам за няколко минути, след което чу някой друг да влиза в стаята. Той се обърна с усмивка на уста, като очакваше най-сетне Фая да е дошла да го потърси. Вместо това откри Таниел Двустрелни, опрял гръб във вратата и с ужас в очите.
Адамат се намръщи и се заслуша за някаква разправия на долния етаж. Звуците от приема продължаваха и тогава осъзна.
— Не си свикнал на подобно нещо, нали?
— Ще фрасна следващия човек, който поиска да ми стисне ръката.
— Изглеждаш изморен.
— Изморен съм. — Таниел носеше нова празнична униформа, с полковнически значки на яката и шапка под мишница. — Не съм спал от шест дни.
— Това може да докара смъртта на човек — каза Адамат и пристъпи напред. Може би трябваше да повика Фел. Таниел беше на по-малко от час да стане новия заместник-министър на Адопещ, а в ококорените му очи се забелязваше нестабилност, която говореше, че или ще се втурне след любимата си, или всеки момент ще припадне.
Таниел махна с ръка.
— Не мога да го направя. Не мога да продължа да стискам ръце и да се усмихвам на подлизурковци, докато напрежението расте. Щом изборите приключат, може да си имаме работа с нова война, а като че ли никой не го интересува. Този път няма да разчитаме на подкрепата на бог. И Кларемон все още държи Ка-поел.
— Никой, освен нас, не знае за Бруд — каза Адамат.
— Рикар знае. Как може да продължава с този фарс?
— Навик?
Таниел го изгледа остро.
— Мислиш ли, че цялата тази работа с Кларемон е приключила? Наистина ли ще си тръгне?
— Не знам.
На вратата се почука. Таниел подскочи, сетне постави пръст на устните си и поклати глава.