Адамат подбели очи. Отвори врата само колкото да надзърне. Беше Фел.
— Почти е време — каза тя. — Рикар се нуждае от Таниел Двустрелни.
Адамат кимна и затвори вратата. Пристъпи към Таниел и го подхвана под ръка.
— Да вървим.
Таниел се остави да бъде завлечен във фоайето на хотела от инспектор Адамат.
Обмисли идеята да се възпротиви и да се скрие в някой килер, но знаеше, че няма да е особено „зряло“, както биха казали повечето хора. Вместо това се опита да послуша съвета на Бо и си лепна широка усмивка, докато приближаваха основния етаж.
Зад усмивката умът му препускаше. Ка-поел беше още при Кларемон. Ако изгубеше изборите, щеше ли да я убие? Или щеше да я пусне? Щеше ли да направи някое от двете, ако спечелеше? Таниел нямаше откъде да знае и това го побъркваше. Нещо трябваше да се случи.
Адамат се вмъкна в трапезарията, където Рикар бе свикал заседание и бе оставил на Таниел да посреща неспирния поток от доброжелатели. Той не познаваше никого, но на тях, изглежда, има стигаше едно ръкостискане и една добра дума, промълвена през стиснати зъби.
— Виждал съм този поглед и преди. Приличаш на заек, приклещен в ъгъла от глутница хрътки — чу се глас зад него.
— Радвам се, че си по-добре — каза той.
Влора застана до него и отвърна на усмивката на минаващия търговец.
— Аз също. За твое сведение, не мисля, че Тамас трябваше да прави размяната. — Тя го хвана под ръка и той се стегна, но се остави да го поведе към една от всекидневните на хотела, където местните чиновници разговаряха тихо на по питие, далеч от врявата на тълпата.
— А аз, да.
— Значи и двамата сте глупаци.
— Добре ли се държаха с теб?
Влора го изгледа сериозно.
— Не сменяй темата.
Таниел сви рамене.
— Съдбата на Крезимир не е в моите ръце. Предаването на тялото му беше решение на Тамас. Аз нямах заслуги.
— Знам. — Влора въздъхна и срещна погледа му, като дълго се взира в очите му. — Липсваш ми.
Таниел се поколеба.
— И ти на мен.
— Има ли някакъв шанс нещата пак да са както преди?
Таниел трябваше да признае, че от време на време се питаше същото. Спомни си детството им, ухажването, съвместните тренировки, откраднатите мигове насаме и цялото време, което бяха прекарали заедно. Но крехката нишка, която ги бе свързвала, се бе скъсала и нищо не можеше да я поправи.
— Не мисля. Ка-поел. Двамата с нея…
— Да.
А ако Ка-поел умреше? Влора не зададе въпроса гласно, но той знаеше, че ѝ е минал през ума. Дори не искаше да мисли за тази възможност.
— Видях я, твоята дивачка — каза Влора.
Таниел се обърна.
— Добре ли е? — Паниката, която изпитваше, продължаваше да се надига към повърхността и той трябваше да положи усилие, за да я потисне. Тамас му бе казал колко важно е да играят играта на Кларемон и само пряката заповед и уверенията, че са взети предпазни мерки, го спираха да не се втурне да я спасява.
— Доколкото можах да преценя. — Влора му отправи тъжна усмивка. — Ако се появи възможност, ще ти помогна да си я върнеш.
— Благодаря. — Таниел се протегна и стисна рамото ѝ. Част от него искаше да я прегърне и знаеше, че тя не би възразила. Той поклати глава, за да прогони мисълта. — Влора, аз…
Тя вдигна ръка и той замълча, свъсил вежди. Влора килна глава и мина известно време, преди и Таниел да го долови. Приказките във фоайето и трапезарията бяха заглъхнали.
— Резултатите? — попита тя.
Двамата напуснаха всекидневната и завариха тълпата от фоайето скупчена около входа на трапезарията. Таниел трябваше да си проправи път с лакти. Достигна центъра на помещението и откри вестоносец с напудрена перука, бял шинел, панталони и черни ботуши за езда, който стоеше между Рикар и Фел. Таниел се опита да се върне сред тълпата, но Рикар го забеляза. Той го повика настоятелно и Таниел бе избутан напред.
Челото на Тамблар блестеше от пот, очите му изглеждаха изморени. Той хвана Таниел за ръката и го позиционира от дясната си страна.
Един от кухненските служители донесе дървена щайга и вестоносецът се покачи отгоре ѝ, докато Фел потракваше с лъжица по чашата си.
— Дами и господа! — каза вестоносецът. — За мен е чест като представител на бюлетиноброячите да разкрия пред вас кой ще бъде първият министър-председател на Адро. — Той замълча и извади плик от сакото си, сетне счупи печата.
Таниел облиза устните си — прииска му се да си беше взел питие, и избърса ръце в панталоните си.