— За мен е удоволствие да ви съобщя, че първият министър-председател на Адро е… уважаемият Рикар Тамблар!
Тълпата избухна в радостни възгласи, по-оглушителни от оръдеен огън. Таниел се препъна, щом Рикар го сграбчи ненадейно в прегръдка. Ръката му бе уловена от дузина души и разтърсвана, докато не получи усещането, че ще се откачи от лакътя му. Чу пукота на отворена бутилка, в ръката му бе пъхната чаша за шампанско, отнета му почти веднага, за да може да стисне ръката на още някого. Поздравления биваха изкрещявани в ухото му, а самият той бе блъскан из стаята от доброжелатели, докато накрая не доби усещането, че ще се пречупи всеки момент.
Тишината, която внезапно изпълни стаята, го прониза като удар в корема. Нечий смях разцепи мълчанието, сетне заглъхна неловко. Таниел замига, за да прогони замаяността от вълнението, докато в същото време тълпата се отдръпваше и в трапезарията пристъпи лорд Кларемон.
Беше облечен в най-изтънчения черен костюм и държеше шапка в едната си ръка. Погледът му шареше лениво по събралите се гости и той вдигна ръце, за да запляска тихо.
— Виждам, че новината ме е достигнала пръв.
Рикар се взираше враждебно в Кларемон. Таниел постави ръка на дръжката на малкия си меч и стисна зъби. Неумолимата заповед на Тамас да се въздържа препускаше в съзнанието му.
— Научили сте резултата? — попита Рикар.
— Ако не бях, то вече го научих. Чух ликуването от улицата.
Таниел чуваше единствено собственото си сърцебиене. В стаята цареше гробна тишина и макар гостите да не познаваха истинската същност на Кларемон, във въздуха около него витаеше усещането за опасност. Таниел улови погледа на Влора и видя, че пистолетът ѝ е наполовина изваден от колана.
— И — продължи Кларемон — бих казал, че победата е добре заслужена. — Той подви леко крак и се поклони грациозно. — Поздравления, министър-председателю, както и на вас, заместник-председателю. Пожелавам ви огромен успех! — Внезапно Кларемон пристъпи напред и стисна ръката на Рикар, като пренебрегна шока, изписал се на лицето му.
— Това означава ли, че скоро ще напуснете града? — тихо попита Таниел.
Кларемон го погледна в очите, крайчецът на устните му леко се повдигна.
— Както и обещах. Само трябва да довърша някои неща преди това. Добра работа, господин Двустрелни. Наслаждавайте се на победата си.
Кларемон изчезна, преди Таниел да успее да отговори. Мъжът се оттегли грациозно, като предлагаше поздравления на Рикаровия екип и махаше през целия път до вратата. Полека разговорите бяха възобновени и Таниел се измъкна от средата на стаята и си проправи път до Влора. Точно когато я достигна, чу пукота от поредната коркова тапа и щом се обърна, зърна пенливата бутилка в ръката на Рикар.
— Фел — извика Тамблар. — Кажи на Тамас да започне с парада!
Таниел стисна дръжката на меча си и се обърна към Влора.
— Застани на позиция.
Тамас постави длан върху шията на коня си, за да го успокои, тъй като животното пристъпваше нервно на място в началото на дълга колона от изрядно облечени адрански войници. Колоната се виеше по продължението на главния път, който извеждаше от Адопещ, обграден от многобройна тълпа.
Можеше да усети вълнението на хората си. Макар всеки от тях да стоеше отпуснато в строя, с раздалечени крака и фиксиран поглед напред, насочил снабдената си с щик пушка надолу, той усещаше статичното електричество, което се излъчваше от всички им и ги обгръщаше, докато адранските жители, изпълнили улиците, се смееха, а децата тичаха нагоре-надолу по колоната и хвърляха венци от свежи цветя, като се опитваха да ги нанижат на щиковете.
— Фелдмаршал Тамас! — над общата врява се извиси глас.
Тамас вдигна поглед и Олем го насочи към един от хората на Рикар, който яздеше към тях по главната улица на града. Мъжът викаше, но гласът му бе поглъщан от шумотевицата на тълпата празнуващи.
— По-силно! — извика му Олем.
Вестоносецът дръпна юздите на дузина крачки от тях.
— Спечелихме! Рикар Тамблар е министър-председателят на Адро! Лорд Кларемон се призна за победен. — Тамас чу как новината бе подета от жителите и се заслуша във възклиците и проклятията им. Докато вестите се разпространяваха, се надигна глъчка, мнения се носеха напред и назад. Двама души се сбиха, но бързо бяха разтървани от самата публика.
Тамас размени поглед с Олем и видя собствения си оптимистичен трепет, отразен в очите му.
— Е, всичко свърши.
— Да се надяваме — каза Олем.
— Да, да се надяваме — отвърна Тамас. — Полковник, ако обичате.
Олем посочи към най-близкия барабанчик и изведнъж през шумотевицата се разнесе протяжен, равномерен ритъм. Хората преустановиха честванията си.