— Генерал Арбър, шествието е ваше.
Генералът извъртя коня си, за да се обърне с лице към колоната.
— Войска! — изрева той. — Внимание! — Звукът от раздвижването на пет хиляди чифта ботуши изкънтя, щом всички застанаха мирно. — Войска напред! — Барабанчикът изтрака четири пъти по ръба на барабана с палките си, сетне рязко отсече ритъма и колоната се задвижи напред.
Тамас беше изправил гръб в седлото си, прехвърлил меча си през рамо, и се отправи заедно с маршируващата процесия през претъпканите градски улици, а хората се отдръпваха, за да им направят път. Долавяше радостни викове и видя хвърляните от върховете на сградите цветни венци, които се спускаха върху маршируващите войници.
Шествието водеше през работническия квартал и Новия град и премина, лъкатушейки, по дузина улици, докато хората ликуваха и махаха с ръце. Жени се протягаха да докоснат преминаващите войници и мъже извикваха поздравления. Тамас видя не един кръчмар да тича нагоре-надолу по колоната, за да каже на войниците, че могат да пият безплатно цяла нощ в кръчмата му.
Фелдмаршалът държеше гърба си изправен и осанката величествена, но наблюдаваше тълпата, както и прозорците и покривите на магазините, с тревога. Всеки път, в който решеше, че може да се отдаде на гордостта си и да си позволи да се отпусне, имаше усещането, че някой е впил враждебен поглед в гърба му. Опита се да си каже, че старите инстинкти не умират. Че всичко е свършило.
Шествието продължи към моста над Адра и той вдигна юмрук при разкрилата се гледка.
— Войска спри! — извика генерал Арбър.
Бригадата спря и Тамас огледа самотната каруца, изоставена в средата на пътя, недалеч от моста. Ръката му се прокрадна към приклада на пистолета му и той забеляза, че мечът на Олем бе наполовина изтеглен.
— Заповеди, сър? — каза телохранителят.
— Чакай. — Тамас огледа околните сгради. Нямаше и следа от засада, не се мяркаха и никакви брудански униформи по прозорците.
Ненадейно на улицата изникнаха дузина празнуващи и наобиколиха каруцата. С известно усилие успяха да я избутат встрани от пътя и една млада жена се покачи отгоре ѝ и развя адранското знаме, позиционирала се като завоевателка.
— Войска напред! — извика Арбър.
Те преминаха над реката и продължиха към Изборния площад, където се бе събрала основната част от тълпата. Балконът на Тамасовия кабинет — вече кабинетът на министър-председателя на Адро — беше окичен с адранско синьо и червено; банери, щамповани с капката на Адморието, се спускаха до средата на сградата.
Тълпата в средата на площада бе разпръсната, шествието зае освободеното място и войската започна да се строява пред Дома на народа. Фелдмаршалът вдигна поглед към балкона, където, изтупан в най-елегантния си костюм, стоеше Рикар Тамблар, а до него, със строг вид, бе застанал Таниел, облечен в униформата си.
Усмивка разчупи каменното изражение на Тамас.
— Сър? — обади се Олем.
— Синът ми. Заместник-председателят на Адро. Какъв странен обрат.
— Не изглежда особено доволен от този факт.
— Не е. Никак даже. Но ще спази обещанието си. — Най-добре да го направи, мислено добави Тамас.
Войниците се бяха строили и площада притихна — повече, отколкото в деня, когато Тамас бе стоял на същия този балкон и бе обявил края на управлението на Мануч. Той изпусна бавно дъха си, замигал от почуда, и осъзна, че бе направил пълен кръг. Дългогодишните му планове най-сетне се бяха осъществили.
— Свърши ли се, Олем? — попита той, доловил емоцията в собствения си глас. — Свърши ли се най-сетне?
Олем не отговори. Рикар бе вдигнал ръце.
— Жители на Адро! Приятели! Братя! Сестри! Смирено заставам днес пред вас като първия министър-председател. — Възгласите продължиха няколко минути, преди Рикар да успее да заговори отново: — Приятели, тиранията на кралете приключи. Очакването и съмненията от последните осем месеца на мъчителна война приключиха. Днес, в последния ден на есента, станахме република. И аз съм горд да бъда тук, пръв сред равни.
— Приятели, нищо от това нямаше да бъде възможно без невероятните усилия на защитника на Адро, фелдмаршал Тамас, и неговите барутни магове и войници. На тях дължите свободата си. Живота си. Любовта си.
Възгласите бяха оглушителни. По бузата на Тамас се търкулна сълза, но той не я избърса. Погледът му бе фиксиран върху Рикар.
— Приятели! Аз…
Сред площада отекна звук, секнал думите на Рикар и причинил раздвижване сред събралата се тълпа.