Постовият, който стоеше по-близо до каретата, сви рамене и им даде знак да продължат. Нито той, нито другарят му си направиха труда да погледнат към Адамат.
Краката му пламтяха, докато колоната напредваше в мрака, а дробовете му щяха да се пръснат. Всички наранявания от изминалата половин година започнаха да се обаждат — носът го болеше, раните по стомаха и рамото сърбяха, синини, за чието съществуване изобщо не бе осъзнавал, започнаха да пулсират. Осъзна, че е започнал да изостава от останалите гренадири — не само от същинските такива, а и от хората на Олдрич — и си наложи да ускори ход.
Ама че мизерно съществуване. Кой би понесъл да подлага тялото си на подобни мъчения? Адамат впрегна възмущението си като изблик на сила. Почерпи сили и от разочарованието от проваленото пътуване. Най-вероятно Таниел не се намираше вече между живите. Щяха да минат седмици или месеци, преди Бо да се появи отново, за да възобнови търсенето на Йосип. Ако изобщо се върнеше. Защо ли изобщо се беше съгласил?
И цялата тази работа с Хиланска и Кет. Тази разпра щеше да се окаже гибелна за Адро, в това не се съмняваше. Колкото повече размишляваше над картата, зърната в квартирата на генерала, толкова повече се засилваше убеждението му, че Хиланска не просто се подготвя за евентуална битка, а възнамерява да предизвика такава.
Дали Кет действително би обвинила Хиланска в измяна, за да прикрие собствените си следи? Вероятно очакваше, че и други от нисшите офицери ще я подкрепят? Или се надяваше да привлече на своя страна наемниците от Крилете на Адом? Във всеки случай щеше да бъде смазана между Хиланска и кезианските войски.
Знаеше ли, че три бригади адранска пехота щяха да погинат заради нея? Наистина ли беше толкова самовлюбена?
Адамат осъзна, че е спрял да крачи едва когато зърна каретата и придружаващия я ескорт на четиридесетина крачки пред себе си. Той се затича, за да ги догони, напук на болката в коленете си, и се изравни с последните редици точно когато капитанът нареди спиране.
Адамат започна да си проправя път през войниците, насочил се към каретата. Нечия ръка му препречи пътя.
— Не помня да съм давал заповед свободно — каза му капитанът. — Връщай се в строя, преди да съм те опердашил.
— Трябва да говоря с полковника — каза Адамат.
— Нищо подобно няма да правиш. Марш обратно!
Адамат нямаше време за това. С настойчив трепет в гърдите, който нямаше нищо общо с напрежението от припрения поход, той възрази:
— Аз не принадлежа към проклетите ви войници и вие го знаете много добре. Оценявам помощта ви, само че сега ще ви помоля да се махнете от пътя ми. Изпълнявам задача, възложена ми от самия фелдмаршал Тамас.
— Фелдмаршал Тамас е… — поде капитанът, като се изопна.
— Спокойно, капитане — долетя глас от каретата. — Пуснете инспектора да пътува с мен.
Адамат потисна победоносната си усмивка. Нямаше причина да си навлича допълнителна неприязън. Той подмина капитана, отвори вратата на купето и се покатери вътре.
Заради тъмнината не можеше да различи чертите на полковника. Но едрата снага не оставяше съмнение. Етан седеше облегнат, вероятно привързан с колани заради състоянието си, и се подпираше на бастун.
— Вече можете да махнете униформата — каза полковникът. — Ако изпратят хора подире ни, тя няма да ви помогне.
Адамат свали тежката шапка и алената куртка и си отдъхна. В следващия момент обаче съжали, защото студеният нощен въздух веднага връхлетя подгизналия от пот костюм. Студът го прониза до кости.
— Благодаря ви за съдействието, полковник — рече Адамат.
— Това беше най-малкото, което можех да направя. — Етан потупа по вратата на купето и в отговор каретата потегли. — Таниел ми спаси живота. Той беше добър приятел. Зная, че се опитвате да му помогнете. Просто ми се иска всички да бяхме сторили повече.
— Не е изключено да съществува нещо, което да сторим… — каза инспекторът и бързо додаде: — За армията, разбира се.
Етан изсумтя многозначително.
— Сблъсъкът между Кет и Хиланска може да означава края на Адро — продължи Адамат.
— Измивам си ръцете от цялата работа. Връщам се обратно на север, оттеглям се в пенсия. Един сакат гренадир никому не е от полза, без значение дали ще спечелим войната.
— Но…
— Няма но, инспекторе. С радост ви помогнах да избягате от машинациите на Хиланска, но намесата ми свършва тук.