Той прелиташе по стълбите, като скачаше от площадка на площадка като умопомрачен. На дъното се затича по къс коридор и отвори страничната врата с ритник, след което изскочи навън, под процеждащата се през прахта слънчева светлина. Остана на място за момент, като замига, за да се ориентира, но избухването на мощна експлозия го запрати обратно в сградата.
— Тя е тук, Нила. Кучката, която ми отне крака.
Нила щеше да запита Бо откъде знае, но новооткритите ѝ магически осезания ѝ казаха достатъчно. На два етажа под тях имаше Привилегировани. Присъствието им бе заглушено Отвъд сякаш бяха положили сериозни грижи да останат скрити, но нямаше съмнение, че са там. И според онова, което Бо ѝ беше казал за Привилегированите от кабалите, вероятно водеха и войници със себе си.
— Кой пази Дома на народа? — попита тя.
Бо отвърна:
— Две роти адрански войници.
— Не могат да се справят с трима Привилегировани. Ще бъдат разкъсани.
— Петима Привилегировани. И съм съгласен.
Нила се замисли на кого можеха да разчитат за помощ и стомахът ѝ се стегна на възел. Те бяха адранската кабала — тя и Бо. А барутните магове на Тамас бяха заети с каквото бе причинило срутването на затвора. Сърцето ѝ кънтеше в ушите. Беше опряла гръб в мраморния парапет, от земята я деляха пет етажа. След като бе видяла как върхът на затвора раздробява балкона, като едва не смаза Таниел, тя се чувстваше уязвима сякаш беше гола.
— Какво ще правим? — попита. — Ще последваме Таниел?
— Добра идея. Изкарай всички през задния вход възможно най-бързо и се моли войниците им да не са ни препречили пътя. Тази битка е моя.
— Тази битка е наша — поправи го Нила. — Фел! Изведи всички през задния вход. Изпразни горния етаж, ако можеш.
Секретарката на Рикар кимна рязко и започна да подканя хората надолу по коридора.
— Сигурна ли си, че оставаш с мен? — попита Бо.
— Разбира се, глупако. Вече съм твоя отговорност. Иначе кой, в името на бездната, ще ме научи как да бъда най-добрата Привилегирована на века?
— Това не са няколко хиляди пехотинци, а кабалски Привилегировани.
Нила преглътна тежко.
— Знам.
— Е, добре. Да започваме. — Бо се изправи на крака, протезата му се клатушкаше под него. — Лори! Ей, Лори!
— Борбадор! — чу се глас отдолу. — Защо още не си побягнал? Последният изстрел можеше да е за теб, но реших да ти дам шанс, по спортсменски. Барутният ти приятел мъртъв ли е?
— Всъщност пропусна.
Последва мълчание.
— Колко жалко.
— Лори, имаш ли любимо око?
— Моля?
— Просто отговори на въпроса — извика Бо.
— Защо?
— За да си го сложа в буркан за спомен, след като те удуша със собствените ти вътрешности.
— Какво правиш? — изсъска Нила.
— Разговарям — каза Бо. — На какво ти прилича?
Гласът на Лори прозвуча отново:
— Е, хайде сега, Борбадор. Кракът не ти беше чак толкова необходим.
— И на теб окото няма да ти трябва.
— Бо — каза Нила. — Какво, по дяволите, се случва? Защо не ни нападат?
— Защото заемат по-удобни позиции. Веднага щом магията се разхвърчи, ще започнат да умират хора. Искат да се уверят, че те няма да са сред тях. — Бо се облегна назад, затвори очи и протегна ръце пред себе си, опрял единия си лакът на мраморния парапет за опора. Пръстите му потрепваха и проследяваха дребни шарки във въздуха.
— Какво правиш?
— Няколко бързи защитни заклинания — каза Бо. — И освен това проследявам къде са се позиционирали.
Нила усещаше допира му с Отвъд. Докато собственият ѝ опит с магията бе представлявал буен поток от сила, издърпана от Отвъд, Бо работеше внимателно и използваше само капка магия за целите си. Не можеше да каже какво точно прави със заклинанията или дори как ги оформя, но се дивеше на бързата, почти небрежна прецизност.
— Борбадор — извика Лори, — защо не се присъединиш към бруданската кабала и тогава ще можем да се качим и да убием проклетия министър заедно? Пропиляваш таланта си, Борбадор. Не можеш да се биеш с бог. Защо не…
Пръстите на Бо трепнаха и под тях отекна ужасяващ писък, последван от тишина.
— А също така се опитвах да разбера коя точно е Лори.
— Ще го приема като отказ — извика Лори.
— По дяволите — изсумтя Бо. — Не уцелих. Бягай!
Тамас се изправи с мъка, докато кашляше и се давеше, и се залута на сляпо сред прахта, изпълнила въздуха. Мерна коня си, побягнал от руините на затвора заедно с подплашените тълпи от празнуващи, и направи проверка, за да се увери, че няма нищо счупено вследствие на падането от седлото. Не изглеждаше ранен, но главата му пулсираше, а левият му лакът не искаше да се свие.