Колко ли бяха смазани от срутването? Колко бяха мъртвите или приклещените под отломките?
Кулата се бе наклонила още по време на земетресението отпреди няколко месеца. Беше ли това просто нещастен случай? Надяваше се… молеше се да е така. Но инстинктът му подсказваше, че е бил устроен от Кларемон и че ще последва нещо друго. Засега всичко, което можеше да стори, бе да се прегрупира и да се подготви за най-лошото.
Той извади кърпичка от джоба си и я завърза пред устата си, за да се предпази от прахта.
— Олем! Олем! Мамка му.
— Сър, добре ли сте? — Генерал Арбър изникна от руините, подхванал накуцващ войник на четвърт от годините му.
— Добре съм, добре съм. Знаем ли колко са заровени под отломките?
— Мисля, че повечето се измъкнахме навреме, но не мога да кажа със сигурност. Изгубих си проклетото чене!
— Радвам се, че си изгубил само него. Виждал ли си Олем?
— Не.
Внезапно Тамас се изстреля във въздуха. В един момент говореше с Арбър, а в следващия беше на земята, собственият му глас прозвуча някак отдалеч, щом издаде нареждане за рапорт. Разтърси глава, ушите му пищяха, и се опита да разбере какво се бе случило. Имаше усещането — и слухът му го потвърждаваше, че под краката му бе избухнал цял склад с амуниции.
Зрението му се замъгли, главата му пулсираше, всичко наоколо звучеше като приглушен звън. Той запуши ушите си и скри главата си с ръце в опит да възстанови сетивата си. С известни усилия успя да се вдигне на крака.
Генерал Арбър вече се беше изправил, тялото на пехотинеца, когото беше подкрепял, бе смазано под парчето базалт. Лицето на Арбър беше червено и от устата му хвърчеше слюнка, докато раздаваше заповеди, които Тамас не можеше да чуе. Генералът го хвана за лакътя и Тамас посочи към ушите си. Арбър кимна.
— Сър. — Гласът звучеше тих и далечен, но фелдмаршалът се извърна и видя Олем до себе си. Телохранителят беше покрит с прах и опръскан с кръв, която обаче не изглеждаше да е негова. — Сър, трябва да вървим! Нападат ни!
— Кой?
Преди Олем да успее да отговори, Арбър вдигна ръка и посочи към останките на затвора. Тамас се дръпна рязко от бликналата ненадейно ослепителна светлина и вдигна ръка, за да заслони очите си. Светлината избледня бавно до сияйна фигура на десетина крачки над отломките. Около нея се завихриха бели ивици магия и дрехите ѝ се разпаднаха под собствената ѝ неприкрита мощ.
Тамас зяпна. Никога не бе виждал подобно нещо. Нито от Адом или Жулин, нито дори от цялата кралска кабала, работеща в синхрон. Той не разпознаваше жената, но въпреки това можеше да предположи коя е: Черис, другата половина на Кларемон, второто лице на бог Бруд.
— Махни хората оттук! — извика Тамас. — Арбър, войниците да сформират строй. Искам всичко, което можеш да ми осигуриш. Стрелци, артилерия. Всичко!
— Сър, по-добре да отстъпим — каза Олем.
— Майната му на отстъплението. Ще се бия и ще умра тук. Иди при бригадите отвъд градските стени. Кажи им да щурмуват помещенията на Кларемон в двореца. Да убият всеки, облечен в бруданска униформа. И в името на бездната, да избягват самия Кларемон!
— Сър, не можете…
— Това е заповед, войнико. Върви! — Докато Олем се отдалечаваше, Тамас извади пистолета си и се прицели в бога, като обра спусъка. Куршумът изчезна сред вихрещата се магия, без да възпроизведе какъвто и да е видим ефект. Фелдмаршалът хвърли барутен заряд в устата си и задъвка, изпълнен с усещането за сила.
Богът се извърна към него, лицето ѝ беше ведро. Тамас извади и другия си пистолет, прицели се в окото ѝ и дръпна спусъка.
Тя изчезна за едно мигване на окото. Тамас се взираше упорито в мястото, на което се бе намирала допреди малко, предпазливо задържал пистолета пред себе си.
— Къде отиде?
— Тук — прошепна глас в ухото му.
Той се извъртя шеметно, но беше твърде бавен. Като в менгеме някаква ръка го стисна за гърлото и фелдмаршалът почувства как краката му се отделят от земята и не може да си поеме дъх. Обърнаха го и той погледна бога в очите.
— Дадох ти избор. — Гласът ѝ беше мек и женствен, но го придружаваше ехо сякаш се носеше из огромните зали на катедрала. Можеше да чуе отзвука на Кларемон в него. — Не исках това. — Тамас беше повдигнат малко по-високо. Той сграбчи стисналите го пръсти, но със същия успех можеше да се опита да се откопчи от неподатливите ръце на някоя мраморна статуя. Забори се с цялата си сила, мощта на десетима мъже течеше във вените му, но тя сякаш беше нищо за бога.