— Къде е полковник Олем?
— Разбихме главните порти на двореца с два залпа на оръдията. Преди пет минути полковникът влезе в двореца с две роти, за да се опита да го прочисти. Оттогава няма вести от него, но огънят на стрелците от тази страна на сградата замря.
— Хората ти да стеснят периметъра. Влизам след полковника.
— Ще изпратим една рота с вас.
— Чудесно.
Само след минути Тамас приближи предните врати на двореца с двеста войници зад гърба си. Масивните, обковани със сребро врати бяха разбити от леката артилерия. Входът бе заринат с телата на мъртви и умиращи — и адранци, и бруданци, поради което той постави десетима от хората си да пренесат ранените в сравнително по-безопасните кралски градини.
Фелдмаршалът застана в просторното фоайе и видя до върволицата от умрели и ранени, че битката се измества наляво и нагоре по стълбите, зад ъгъла. Олем бе повел хората си към тронната зала в опит да излезе в гръб на бруданските войници, пазещи северния вход на двореца. Самата големина на зданието можеше да погълне Олем и двете му роти. От мисълта му се прииска да бе довел цяла бригада със себе си.
Чувстваше се изморен, силите го напускаха. Всеки стар, излекуван с магия белег го болеше и спомените за това как се беше сдобил с всички тях като че ли го заляха накуп. Спомни си кампаниите в Гурла и безбройните сражения и битки. Сети се за бягството си от Кез след опита за убийството на Ипил и годините планиране на падението на собствената му монархия, завършила с главата на Мануч в кошница. Битката срещу роялистите и бягството му през северен Кез към Алватион се сливаха в едно.
Беше толкова изморен… това трябваше да свърши.
— Ти, капитане — каза Тамас и раздели хората си на две, — събери взвода си и ела с мен. Майоре, заведете останалите хора на втория етаж и си проправете път на север. Между настоящата ни позиция и тронната зала има половин дузина балкони, които ще ви предоставят предимство. Осигурете нужните подкрепления на полковник Олем.
— Сър? — повика го майорът. — Къде ще сте вие?
— Аз имам сметки за уреждане.
Таниел се придвижваше сред градините и живите плетове, покрай фонтани и статуи, прескачаше декоративните стени и така заобиколи откъм северната страна на небесния дворец.
Сражението се сгъстяваше, куршумите просвистяваха над главата му, черен барутен дим се носеше като мъгла сред разсипаните градини. Димът му даде сила и яснота на ума, докато избягваше групите брудански войници и тичаше между редиците адранци, бавно напредвайки към палата.
Щом сви зад североизточния ъгъл на сградата, той се задвижи лудешки, затичал се с всички сили. Прекоси тревната площ за игри и чу пукота на мускет и просвистяването на куршуми, пронизващи въздуха зад него. С крайчеца на окото си видя отряд брудански войници, които изоставиха прикритието си, за да се впуснат в преследване, но той ги изпревари, като мина напряко през лабиринт от жив плет, хвърляйки се през бодливите стени зеленина с ръка пред лицето.
Изскочи от другата страна на лабиринта, слезе по един хълм и пристъпи сред брезова горичка в една котловина зад двореца. Звуците от битката бяха приглушени и далечни, тази част от градините беше обрасла, но иначе недокосната от стълкновения. Пресъхнало корито на река, някога подхранвано от същите тръби, които поддържаха фонтаните, се виеше през дъбравата.
Таниел достигна задната стена на двореца, подминал статуята на стария крал Мануч Първи. Прокара ръце по плътните каменни блокове в основата и затърси сред спомените си образа на входа, който баща му му бе показал преди шестнадесет години.
Продължи по протежение на стената още двадесет крачки, като опипваше всяко ъгълче и пукнатина, но без успех; сърцето му биеше все по-силно с всяка изминала секунда, в която не откриваше входа. Върна се при статуята и известно време остана загледан в стената — единственото, което стоеше между него и Ка-поел — преди да отстъпи назад.
Можеше да си счупи врата при приземяването, ако не бе пуснал пушката, за да се хване. Кракът му потъна в дупка в тревата и той го разтърси сред празното пространство под него, разколебан дали зрението му не си прави шеги. Протегна се надолу, разчисти тревата и откри отвор, достатъчно голям, че човек да може да мине през него, и така вписан сред местния пейзаж, че да е трудно забележим.
Таниел запълзя на четири крака, като прибутваше пушката пред себе си. След десетина крачки проходът зави и се откри в тесен коридор. Той се изправи и продължи напред. Земята беше влажна под краката му, паяжини полепваха по лицето и ръцете му.