— Разбирам. — В израз на обзелото го безсилие Адамат удари с юмрук по дланта си.
Сега в гласа на Етан се долавяше колебание:
— Ако има нещо, с което бих могъл да улесня завръщането ви, ще го сторя.
— Да, има — отзова се Адамат и започна отново да се обнадеждава. — Препоръката ви определено би ми била от полза.
— На кого желаете да ви препоръчам?
— Бригаден генерал Абракс от Крилете на Адом. Мисля, че открих как да спася войниците на генерал Кет.
Глава шеста
Таниел наблюдаваше взвода адрански войници, които претърсваха дъното на каньона дълбоко под него.
Следеше ги още от Веридийската долина, където преди два дни се бяха отлъчили от ротата си. Бяха дузина, облечени в стандартната синя адранска униформа, в пълно снаряжение, стиснали готови за стрелба пушки. Бяха прекосили долината предпазливо, без да изминават повече от километър на ден, като претърсваха всяка диря, пътечка и пролука.
Ако запазеха темпото, след още два дни щяха да достигнат скривалището на Ка-поел.
Таниел потисна порива си да скочи на крака и да изкрещи. Искаше му се да се втурне надолу по склона, да се запързаля по сипея и да размахва ръце, за да привлече вниманието им. От последния път, когато бе вкусвал истинска храна и беше спал в меко легло, го деляха седмици. Кожата му стоеше напукана, покрита с вкоравена мръсотия, а тялото му още напомняше за побоя, нанесен му от войниците на Крезимир.
Отдавна не обръщаше внимание на собствената си миризма — сигурен знак, че е привикнал към вонята.
Единственото, което го възпираше да оповести присъствието си, бе глождещото го съмнение. Беше повече от вероятно тези хора да търсят именно него. Югозападните адрански планини бяха почти непроходими, пресичащата ги плетеница от долини не отвеждаше до нищо значимо. Нямаше друга причина, която да оправдае присъствието им. Същинският въпрос беше защо го търсеха.
Никой друг от висшите офицери нямаше основание да изпраща две роти подире му. А генерал Хиланска бе изменил на Таниел, на Тамас и на Адро. Може би тези войници бяха негови доверени хора. А може би Тамас се беше завърнал и те бяха приятелски настроени.
Но нали щяха да зоват името му, ако бяха доброжелателни? Колебанието не спираше да го измъчва. От това разстояние нямаше как да различи лицата им… Изруга тихо. Ако разполагаше с барут, щеше да може да зърне лицата им от много по-далеч.
Отне му няколко часа да се спусне безшумно и незабелязано. В ботушите му потракваше чакъл, а прасците му пламтяха от напрежение. Почти се здрачаваше, когато най-сетне зае позиция в сянката на една канара на около сто и петдесетина крачки над войниците, където приклекна и се спотаи. По челото му се стичаше пот. Отново изруга.
Всеки от войниците носеше пушка с нанизан щик. От голямо разстояние човек не можеше да различи подробности за същината на оръжието, но от настоящата си позиция съвсем ясно видя опростеното, гладко дуло и заобления приклад. Това не бяха огнестрелни оръжия — тези пушки използваха сгъстен въздух, за да запращат куршумите си.
Деликатни и капризни оръжия. Войниците ги използваха само когато им се налагаше да убият някой барутен маг.
Таниел остана скрит до смрачаване, като наблюдаваше как войниците се приготвят да нощуват. Вечерта пое обратно нагоре по стръмнината.
Козите пътеки го отведоха отвъд билото и той пое успоредно на върха, като вървя близо километър до тесния процеп между две огромни, плоски канари.
Ка-поел седеше кръстато, опряла гръб върху каменната стена на пещерата им. Луничките ѝ не се виждаха под пласта кал, по тъмната ѝ връхна дреха личаха множество разкъсвания. Тя вдигна поглед към него, при което главата ѝ леко се олюля от изтощение.
— Взвод адрански войници — каза Таниел. — Въоръжени до зъби с въздушни пушки.
Той се отпусна до нея, като умишлено избягваше да поглежда към восъчната фигурка, която беше положила пред себе си.
— Несъмнено хора на Хиланска.
Струваше му се, че умората се е просмукала до мозъка на костите му. Всяко мускулче го болеше, а ръцете му трепереха от копнежа по барут. И все пак това си беше напредък. Само допреди няколко дни не можеше да се държи на крака заради абстиненцията.
— В момента напредват по протежение на долината. Скоро ще достигнат завоя, сетне ще поемат насам. Няма да им отнеме повече от два дни. И прашинка барут не носят със себе си.
Таниел си наложи да се усмихне. Ка-поел отпусна глава на рамото му и той се постара да седи с изправен гръб. Не можеше да допусне да издаде собствената си слабост. Нямаше да е справедливо спрямо нея.