Не и след като го беше спасила. Собствената ѝ магия му даваше сила.
Ка-поел беше удържала бог със силата на собствената си воля.
Таниел сведе най-сетне поглед към восъчната фигурка, положена върху земята. Нямаше как да сбърка лицето — разпознаваше го по деликатната челюст, златистата коса и противната празнота, зееща на мястото на едното око. Камък с големината на Таниеловия юмрук притискаше гърдите на куклата, а от главата ѝ стърчеше дълга игла.
Той нежно отмести главата на Ка-поел от рамото си.
— Време е — каза Таниел.
В повдигнатите към него очи се четеше питане. За момент се опита да отгатне звученето на гласа ѝ… Той я целуна по челото и се изправи на крака.
— Отивам да убия сънародниците си.
Таниел се спусна обратно по склона точно след полунощ. Нощта се случи мрачна, със закриващи полумесеца облаци. Цялото му тяло се тресеше под напрежението от слизането: налагаше се да напредва бавно, за да не предизвика свличане от сипея, и безшумно, за да не стресне спящите наблизо животинки. От непрекъснатото взиране в мрака го боляха очите.
Можеше да разчита единствено на мускета, задигнат по време на лудешкото бягство от кезианския лагер, и то само на щика му, защото не разполагаше нито с барут, нито с куршуми. Куртката си остави в пещерата при Ка-поел — винаги имаше опасност сребърните копчета да уловят някой от редките лунни лъчи и да издадат присъствието му преждевременно. По същата причина беше покрил катарамата на колана си с кожа.
Болезнено остро усещаше липсата на барут. Едничко смръкване щеше да му позволи да вижда съвсем ясно в мрака и да изостри сетивата му. Щеше да заглуши болката в костите, да успокои разранените гръб и нозе и да го дари със силата и бързината, които щяха да превърнат сблъсъка му с дузина противници в нещо съвсем…
Е, не съвсем лесно. По-скоро постижимо.
Приклекнал на склона, той проучваше плячката си.
Взводът адрански войници се беше разположил да нощува в сянката на триметрова скала със стичаща се по нея вода, с гръб към плитка ниша в стената на каньона. Един от тях стоеше на пост на върха на водопада. Подир още няколко минути оглед Таниел успя да различи и втория постови — по-надолу, отдалечен на около тридесетина крачки от лагера. Позицията беше подбрана добре, защото отстраняваше възможността за изненадващо нападение.
Само че Таниел не възнамеряваше да се промъква изненадващо. Не и сам. Единствено шумът на водопада щеше да прикрива приближаването му.
Макар затрудненото от тъмнината виждане да представляваше известна пречка, той обмисляше евентуалното нападение от една седмица насам. Беше разучил целия терен, така че можеше да се оправи и със затворени очи. Това място бе една от набелязаните по-рано потенциални позиции, където съгледвачите биха се разположили да нощуват. Дори разположението на постовите им отговаряше на Таниеловите предвиждания.
Заради сините униформи щеше да е трудно да различи войниците, ако не бяха сребърните копчета. Тук той неочаквано се поколеба. Беше отраснал сред тези хора — може би не сред конкретните войници, но сред техни другари със сигурност. Те бяха негови братя и сестри.
Но тогава защо вървяха по дирите му с въздушни пушки? Единствено Хиланска имаше възможност да се сдобие с толкова много подобни оръжия в Адро. Единствено той можеше да разполага с толкова много доверени хора, склонни да се изправят срещу барутен маг. Убивал съм адрански войници и преди, напомни си Таниел. Противните войници на генерал Кет, изпратени срещу него и Ка-поел. Мога да го направя отново.
Чакълът се размести тихо под стъпките му, когато възобнови спускането си към върха на водопада. Жената на пост извъртя леко глава, дулото на въздушната ѝ пушка се повдигна. Таниел застина, затаил почти напълно дъх. Стори му се, че е минала цяла вечност, преди постовата да отпусне оръжие и да се обърне на изток, по протежение на долината.
Таниел нагази в потока и почувства как студената вода изпълва ботуша му през дупка в подметката. С плавни стъпки се запрокрадва към постовата. Стисна върха на мускета си, за да отдели щика.
По шията му плъзнаха неприятни тръпки, когато ножът не помръдна. Той завъртя по-силно, но отново не успя.
Побърза да потуши прилива на паника. Можеше да се справи и с голи ръце, но липсата на оръжие правеше нещата както много по-несигурни, така и много по-лични.
Внимателно остави мускета на брега на потока и на три големи крачки прекоси остатъка от делящото го разстояние. Едната му ръка се стрелна около врата на дежурната, другата се притисна към гръбнака ѝ. Незабавно засили натиска, като напрегна мускули, за да пресече достъпа на въздух и кръв до мозъка.