Нила изчакваше на северозапад от адранския лагер с влажна от росата рокля. Звездите над нея оставаха скрити от слой облаци и въпреки хилядите огньове в лагера на югоизток и топлото тяло на Бо край нея, тя се чувстваше съвсем сама в пустошта.
Ако в момента беше светло, щеше да зърне пред себе си равнините на юг от Адопещ да се простират чак до величествения Катранен лес, който се издигаше в подножието на Въгленда на запад. На изток щеше да види Адморието, а на юг — Адранските планини, естествена граница между Адро и Кез.
Някой ѝ беше казал, че кезианците наричат планинската верига с друго име: Крезим планина. Нила разтърка ръце, за да ги стопли, и разсеяно се почуди за названието, с което останалите държави отбелязваха тези върхове върху картите си. Есенният хлад вече се усещаше; много скоро листата на дърветата щяха да започнат да окапват. А всичките ѝ дрехи бяха останали в багажа, привързан за покрива на каретата. Която бяха изоставили в адранския лагер.
И в чието купе лежеше трупът на асасин със стопено лице.
— Все още ли възнамеряваш да помогнеш на Адамат да спаси сина си? — попита тя. И в следващия момент осъзна, че ако Бо не беше искрен с Адамат, то нямаше да се поколебае да скрие истината и от нея.
До нея Бо се намести. Двамата се измъкнаха от лагера безпроблемно, благодарение на някакъв негов магически трик, който ги правеше невидими за погледите на войници и постови. От бягството насам не беше казал почти нищо.
— Аз държа на думата си — рече Бо.
Това кратко колебание… Съжалението в гласа…
Той не иска да го стори.
— Смяташ, че изобщо не е трябвало да вземаш Адамат и Олдрич със себе си — тихо каза Нила.
Бо изсумтя, но не каза нищо.
— Права ли съм?
— Разбира се, че не трябваше. Това само усложни нещата. Определено ни помогна да си уредим среща с Хиланска, но заедно с това застраши живота им, а за нас създаде пречки. Ако бях сам, щях да се промъкна в лагера, да изтръгна с мъчения истината от неколцина ключови хора и пак така незабелязано да изчезна.
Странен беше начинът, по който Бо изразяваше съжаление, че е застрашил нечий друг живот, а още в следващото изречение изтъкваше желанието си да измъчва невинни войници. За Нила тези неща бяха взаимоизключващи се — и въпреки това продължаваше да смята, че Бо е добър човек. Може би грешеше? А може би нещата не бяха толкова прости?
Бо махна небрежно с ръка сякаш в отговор на нещо неизказано от нея.
— Вече трябва да е в безопасност.
— Сигурен ли си?
— Липсата на затворниците със сигурност трябва да е била установена досега — отвърна Бо. — Ако Хиланска искаше да вдигне врява, равнината отдавна щеше да гъмжи от патрули. Щяха да изпратят и конници подир отпътувалия полковник. Не. Хиланска ще потули нещата. Може би не разполага с хората или с времето да организира търсене. — Главата на Бо се наклони към Нила и тя различи смътните очертания на усмивка върху лицето му. — Може би убиецът със стопената глава ги е обезкуражил.
Нила преглътна. Не искаше да говори за това. Бездни, дори не искаше да си го спомня. Усещането за топящия се под пламъците череп щеше да ѝ носи кошмари месеци наред. Тя потръпна.
— Какво точно чакаме тук?
— Шпиони — отвърна Бо.
Нила нямаше как да не се намръщи.
— Шпиони? Тук? Та нали нищо не се вижда!
— Недей да гледаш към лагерните огньове. Дори и от това разстояние те замъгляват взора.
Тъкмо това правеше до този момент, изпълнена с желание да спи някъде на топло тази вечер. С тракащи зъби тя се притисна по-близо до Бо.
— Застанали сме насред нищото. Защо му е на някой шпионин да идва тук?
— За да заобиколи часовите — рече Бо. Нила различи очертанията на ръката му, когато той посочи. — Тук долу е лагерът на Хиланска. А пък ето там — магьосникът посочи на юг — на около десетина километра се намира лагерът на Кет. Отвъд нея са кезианците. Там — и той посочи на северозапад — лагеруват наемниците от Крилете на Адом, които са дългогодишни служители на Адро.
— Отдръпнали са се на разстояние, докато работодателите им се бият помежду си?
— Именно — с одобрителен тон потвърди Бо. — Поради настъпилото разделение в армията Хиланска надали изпитва доверие към собствените си хора, затова неговият шпионин няма да мине през препятствията на юг, а ще се отправи на север, като се преструва на пътуващ за столицата куриер. Но ще следва пътя само около три километра, след което рязко ще свие и ще тръгне насам. От това място може да продължи към кезианския стан, лагера на Кет или към наемниците — зависи къде е връзката му.