— Не зная! В запечатан плик е. Не ми е разрешено да го отварям.
С нов писък Фолкрот започна да се гърчи в отговор на болката, пораждана от невидими сили.
— Кълна се, че това е истината!
Нила удари крака на Бо; момчето притихна.
— Къде е писмото?
— Под ризата ми.
Нила се приведе, разкопча куртката му и повдигна ризата. Точно под ребрата му минаваше ремъкът на кожена торба. Нила я свали и я подаде на Бо.
Магьосникът се отдръпна встрани от тях и отвори писмото. Взира се в него няколко минути, преди да направи знак на Нила да се приближи.
— Шифровано е, бездните да го глътнат — рече Бо. — Залавянето му с нищо не ни помага. — Той започна да се разхожда напред-назад, но след миг се закова. — Крилете на Адом разполагат с неколцина дешифровчици. Те са се сражавали из целия свят. Лагерът им не е далече. Късно сутринта ще сме пристигнали, ако вървим цяла нощ.
На Нила тази идея никак не ѝ се понрави. И сега се чувстваше изморена, изцапана и подгизнала, а и си беше изкълчила глезена. Перспективата да върви единадесет километра в пълен мрак ѝ се струваше ужасна.
— Ами момчето?
— Ще трябва да го убия — каза Бо.
— Не!
— Нямаме избор. Не можем да го пуснем. Той ще изтича обратно при Хиланска и ще докладва за открадването на писмото. Ще бъда бърз.
— Ти си противно животно! Няма да ти позволя да направиш това.
— И как ще ме спреш?
В гласа на Бо се долавяше предизвикателство.
Нила почувства как ръцете ѝ се вцепеняват и си припомни синкавия пламък, обгръщал пръстите ѝ. Но кого се опитваше да заблуди? Не можеше да използва магия срещу Бо. Той просто щеше да я изблъска встрани.
— Това дете е невинно… Първо ще трябва да убиеш мен.
С изникнало върху лицето му кисело изражение Бо премести поглед от нея към момчето и обратно. Изглежда, обмисляше по какъв начин да я отстрани от пътя си.
— Можем да го вземем със себе си и да го предадем на наемниците — продължи Нила. — Така няма да ни се налага да го убиваме, а той няма да може да докладва.
— Не ми харесва да влача лепки със себе си.
— Но ми позволи да взема Яков.
— Не и тук. Нали затова го поверихме на съпругата на Адамат — за да не ни пречи.
— А това момче ще бъде с нас само до наемническия лагер. Нима искаш и неговата кръв по ръцете си?
За момент Бо се загледа в ръкавиците си, преди да кимне отсечено.
— Добре. Но в лагера на Крилете го зарязваме.
Глава осма
Беше около седем часът, росата още не се беше вдигнала от гъстите треви, когато Адамат, Олдрич и техните петнадесетима войници пристигнаха в лагера на Крилете на Адом.
Наемниците се бяха разположили в селище на име Билишир, на няма и петдесет километра от Катранения лес. Тяхното знаме — ореол със златни криле на червен фон — се развяваше от върха на единствената църква в града, а целият лагер стоеше обграден от набързо издигната палисада с двуметров ров.
Адамат крачеше напълно механично, връхлетян от тежестта на натрупалата се умора. Насочи се право към първия изпречил се пред погледа му часови, застана насреща му и подир няколко мига мълчание, през което време войникът го наблюдаваше подозрително, заговори:
— Аз съм инспектор Адамат и искам да говоря с генерал Абракс.
Часовият беше мъж на средна възраст, с нанизан щик. Червено-бялата му униформа имаше изряден вид, златният кант блестеше на утринната светлина.
— Не са ме информирали за вас — каза наемникът и хвърли бърз поглед към групичката новодошли войници и дирята, която бяха оставили в тревистата равнина.
— Дошъл съм от името на фелдмаршал Тамас.
Постовият го изгледа с още по-голямо съмнение.
— Фелдмаршалът е мъртъв.
— Нима? — отвърна Адамат с възможно най-добрата си имитация на хладно раздразнение. Даде си сметка, че отстрани сигурно е изглеждала като уморено примижаване. — Пътувахме цяла нощ, за да донесем спешни вести на генерала. Освен това имам препоръката на полковник Етан от Дванадесета гренадирска бригада.
Наемникът задържа погледа си върху Адамат още миг, сетне отново се обърна към Олдрич и хората му. Войниците бяха захвърлили гренадирските униформи, но не и оръжията, и макар че не бяха спали през последните двадесет и четири часа, дисциплината им личеше.
— В такъв случай по-добре да ви заведа — каза часовият.
За втори път в рамките на два дена Адамат се озоваваше в нервния център на военен лагер. Бяха предадени на друг наемник, сетне на адютанта на някакъв майор — млада жена с руса коса и приятна усмивка, отвела ги до църквата, която Адамат бе зърнал по-рано, при приближаването към градчето.