— Двустрелни изчезна преди две седмици — каза Абракс. — Това би трябвало да ви е известно. — За обвиненията срещу Кет не каза нищо. Дори окото ѝ не мигна.
— Знаехме, че е бил обвинен в убийството на неколцина от хората ѝ при самозащита. Нищо друго. Това беше до вчера, разбира се. Генерал Хиланска ни осведоми за разцеплението в армията и за попадането на Таниел в ръцете на врага, където намерил смъртта си.
За пореден път го споходи усещането, че липсата на вести в столицата не е случайна. Занапред трябваше да взема под внимание и този фактор.
Чаената чаша на Винцеслав изтрака върху чинийката.
— Привилегирования Борбадор ли споменахте?
— Да, милейди.
— Къде е той сега?
— Обстоятелствата ни разделиха непосредствено при напускането на адранския лагер.
Нямаше нужда да ѝ разкрива подробности и за това. Само щеше да усложни нещата.
— Двустрелни не е мъртъв — каза Абракс.
— Простете? — обърна се към нея Адамат.
— Поне никой не е намерил трупа му — продължи Абракс. — Преди… случилото се между Крезимир и Михали, Таниел е бил видян да си проправя път през кезианските редици заедно с онази дивашка чародейка. Моите Привилегировани твърдят, че са станали свидетели на много интересна и необичайна магия.
Бо определено щеше да се зарадва на тази вест. Но как да му я съобщи? Доколкото можеше да прецени, в момента Привилегированият се намираше в кезианския лагер — а може би Хиланска го бе пленил и екзекутирал… Адамат осъзна, че мислите му се отклоняват от темата. Вече не ставаше дума единствено за Двустрелни.
— Всичко това е много интересно — каза Винцеслав. Тя отхапа парче бисквита, сдъвка го и преглътна, сетне продължи: — Но така и не ни казва за какво сте тук.
На Адамат му течаха лиги.
— Милейди, при срещата си с Хиланска видях бойните му планове. Имам причина да вярвам, че той ще нападне Кет в рамките на следващите два дена. И не смятам, че има каквото и да било намерение да се опита да разреши спора по дипломатичен път. Ако двете половини от адранската армия се сблъскат, кезианците просто ще ги изчакат да се взаимоунищожат, след което цялата тази кампания ще пропадне.
— И вие имате решение? — попита Абракс.
— Точно така.
— Продължете.
— Искам да зачислите трите бригади на Кет към вашите наемници.
Абракс избухна в остър смях.
— Нелепо.
Адамат опря ръце на масата.
— Това би сложило край на разцеплението и би спасило десетки хиляди животи.
— Нелепо е. Чисто практическите условия биха били невъзможни — рече Абракс.
— Не невъзможни. Само неудобни.
— И — додаде Абракс — Кет ще трябва да се съгласи.
— Тя ще се съгласи. Зная точно какво иска.
Абракс понечи да каже нещо, но лейди Винцеслав повдигна ръка.
— Инспекторе — каза дамата. В гласа ѝ се долавяше нотка на интерес. — Заповядайте да закусите с нас. Бих желала да науча повече.
Глава девета
Таниел се изкатери по склона, намери подходяща позиция на няколкостотин крачки над лагера и се настани да наблюдава спящите войници през остатъка от нощта.
Все още беше тъмно, недълго след като беше напуснал лагера, когато един от войниците се измъкна от спалния си чувал и се затътрузи към храстите. Завърна се след минутка, а от последвалите крясъци стана ясно, че е намерил произведението на изкуството, което Таниел бе изработил от въздушните пушки. Останалите войници наскачаха на крака.
Бяха изпаднали в паника. Дори и от това разстояние барутният маг чуваше пресипналите им спорове, псувните и тревогата, с която откриха първия зашеметен часови.
Трябваха им още петнадесет минути, преди един от тях, най-вероятно сержантът, да се покатери при втория пост на върха на водопада. Пренесоха и зашеметената си другарка долу, след което се събраха на съвещание, разположени в защитна формация с гръб към скалата, макар да нямаха оръжия.
На изток небето тъкмо просветляваше, когато раздигнаха лагера. Изморени, обзети от видим по поведението им страх, те предпазливо поеха назад в каньона. Таниел ги изчака да се отдалечат на разстояние, от което нямаше да могат да забележат изкачването му, и пое обратно по дългия път към Ка-поел.
Прекрачи прага на пещерата два часа по-късно. Краката го боляха от изкачването, а тялото му се влачеше от изтощение. На три пъти нозете му изгубваха опората си — само по чудо се бе задържал върху склона. Пръстите му кървяха, а ризата и панталоните повече приличаха на бедняшки дрипи.