Сърцето му се сви при вида на Ка-поел. Сгушена в ъгъла на пещерата, завита с куртката му, подложила ръце под лицето си… Таниел заобиколи подобието на Крезимир и коленичи край нея.
— Пола. — Той нежно я докосна по рамото.
Нещо се притисна към гърлото му. Таниел сепнато премести поглед върху дългата игла, озовала се в ръката на Ка-поел.
— Аз съм, Пола.
Зеленото око се взря в него за момент и подир миг иглата изчезна. Ка-поел се надигна и тръсна глава, за да се разсъни.
— Крезимир — настойчиво поде Таниел. — Какво е станало с Крезимир?
Тя повдигна вежда насреща му, сетне лицето ѝ засия. Посочи към куклата на Крезимир, прикована към средата на пещерата. С два пръста във въздуха изимитира вървеж, а с другата ръка рязко разсече.
Таниел изсумтя.
— Той никъде няма да избяга?
Ка-поел кимна с победоносна усмивка.
— Как така?
Тя потропа по слепоочието си, сетне отново посочи фигурката.
За първи път Таниел забеляза символите, изписани в земята около куклата: поредица линии, израстващи от Крезимир. Виждаха му се безсмислени.
— Какво означава това?
Тя сви юмрук и посочи към него.
— Не разби… — Таниел спря и се навъси. И тогава разбра. Линиите не бяха символи, а очертанията на пръсти. Крезимир лежеше върху дланта на ръка, нейната ръка, най-вероятно. — Той се намира в дланта ти, така ли? Не се налага да си будна, за да го държиш под контрол?
Кимване.
— И как се досети за това?
Ка-поел извъртя очи към един от ъглите на пещерата и направи неопределен жест.
— Какво означава това?
Този път тя повдигна и двете си вежди и го погледна по онзи начин, когато се преструваше, че не го разбира. Таниел я сграбчи за ръката.
— Пола, какво искаш да кажеш?
Не можеше да овладее напрежението в гласа си. Откъде знаеше тя, че Крезимир все още се намира под контрол? Откъде знаеше с кои символи да си послужи?
Тя сви рамене, прокара пръст по земята и с другата ръка посочи към фигурката на Крезимир.
— Експериментирала си?
Кимване.
— Правила си си експерименти с бог?
Ка-поел се усмихна засрамено. Сънят, откраднат по време на отсъствието му, ѝ се беше отразил неимоверно. Торбичките под очите се бяха смалили. Изглеждаше в приповдигнато настроение и за първи път от една седмица насам се усмихваше.
Таниел пусна ръката ѝ и прокара пръсти през сплъстената си коса. Няколко борови иглички се отрониха от нея и той ги бръсна към един от ъглите.
— Откъде знаеше кое ще проработи и кое не? Иска ми се да знаех повече… да знаех каквото и да е за магията ти.
Ка-поел посочи към себе си. И на мен също.
— Не знаеш нищо за собствената си магия?
Тя сви леко рамене и повдигна пет пръста. Очерта нещо върху земята и прокара пръст по гърлото си.
— Нищо не разбрах, Пола.
Тя изсумтя ядосано.
— Бъди внимателна, когато експериментираш — продължи Таниел. — Има барутни магове и Привилегировани, които сами овладяват основните понятия. Но онези, опитващи да постигнат по-сложни неща без съответната подготовка, намират единствено смъртта си. Самозапалват се с пренос от Отвъд, взривяват се, докарват си барутна слепота… нямам представа за конкретния начин, по който твоята магия може да ти навреди, но зная, че такъв съществува. — Той разтърка очи. — Ти дърпаш конците на бог. Още не разбирам как тези нишки не са се врязали в теб самата.
Ка-поел махна с ръка и се усмихна насърчително. Аз също.
Просто чудесно.
Таниел извади дажбите, задигнати от адранските войници. Двамата с Ка-поел лакомо се заеха с тях. Сухарите бяха корави и солени, а сушеното говеждо — невероятно жилесто, но за него храната беше божествена. Погълна две порции, преди да се овладее. Иначе щеше да го заболи стомах и…
Вкусът на сиренето пробуди спомен, който Таниел копнееше да забрави: Крезимир, застанал победоносно върху мястото, някога заемано от Адом-Михали. Тези войници ядяха подобна суха храна заради смъртта на готвача. Таниел срита дажбите, внезапно изгубил апетит. За своя огромна изненада почувства сълза да се търкулва по страната му.
Побърза да я обърше.
Ка-поел го хвана за ръката и го накара да легне върху студения пещерен под, положи главата му в скута си и започна да масажира слепоочията му. Таниел се протегна, като внимаваше да не закачи фигурката на Крезимир, и почувства как болката започва да се отцежда от крайниците му, а умът му да се унася.