Събуди се със сепване, все така отпуснал глава в скута ѝ. Ръката ѝ почиваше върху бузата му. По обилната светлина, изпълнила пещерата, личеше, че минава пладне.
Таниел преглътна прозявката си и си помисли, че трябва да се надигне. Трябваше да стои на пост, да наблюдава за още войници, но Ка-поел беше толкова топла… и макар че подът на пещерата беше студен, имаше усещането, че е стоял с часове в гореща вана.
— Трябва да… Пола, кръв ли имаш върху пръста си?
Върхът на пръста ѝ наистина аленееше. Тя го притисна към устните си и за момент сведе поглед към Таниел, видимо отдадена на мисли за друго. Подир това допря показалеца си към дясната му буза. Таниел посегна да ѝ попречи, но другата ѝ ръка улови неговата с изненадваща сила и тя докосна първо едната му буза, сетне и другата. Той почувства как кръвта засъхва върху лицето му.
Ка-поел облиза кръвта от пръста си, а на върха му изникна нова капка. Явно беше нейна. Но какво правеше? Може би магия? Някакъв дивашки ритуал?
Той се освободи от нея и се изправи на крака. Чувстваше се странно.
— Пола, какво правиш?
Таниел прокара ръкав по бузата си и го погледна. Нищо. Много странно.
На последвалите му въпроси бе отговорено с прозявка.
Той я остави да се взира във фигурката на Крезимир и излезе от пещерата, изкатери се до върха и пое успоредно на скалния ръб.
В каньона от дясната му страна бе протекъл сблъсъкът с адранския взвод. Войниците щяха да се нуждаят от половин ден, за да се върнат при ротата си. А ако напредваха с ускорен ход, тъкмо щяха да пристигат.
Пътят, който Таниел трябваше да измине, беше много по-кратък.
Той продължи да следва скалата, като се придържаше към източната ѝ страна, където вероятността да го забележи някой наблюдателен разузнавач беше най-малка. Скалният връх започваше да се стеснява заплашително и го лишаваше от потенциални скривалища, ала той продължи, докато не достигна една плоска, ъгловата скала, отвъд която небето се простираше като планинско езеро. Таниел допълзя до ръба и надникна.
Веридийската долина имаше формата на назъбен прорез между две високи, сивеещи планини. Дъното ѝ се намираше на стотици метри под него, обрасло с храсталаци, на свой ред разделено от тясна, лъкатушеща река, широка не повече от десетина разкрача. Разклонението към каньона, където Таниел бе издебнал войниците, се намираше на запад. Самата долина се стесняваше в друг проход, който тридесетина километра по-надолу отстъпваше пред адранските равнини.
Дъното на долината бе изпъстрено с най-малко стотина палатки: една рота адрански войници. Сега вече Таниел не изпитваше никакво съмнение, че са били изпратени от Хиланска — и можеше да се обзаложи, че до един са въоръжени с въздушни пушки. Откъде ли ги бяха снабдили с тези оръжия? От кезианците?
Дали тези хора знаеха, че предават отечеството си?
Някакво движение привлече погледа му. От каньона изникна малка група и продължи към лагера. Таниел се намести по-удобно и прокле невъоръженото си око. В барутен транс щеше да различи и най-дребната им мимика. С нормалния си взор едва можеше да ги преброи.
Настъпваше моментът на истината. Дали проявеното от него милосърдие щеше да ги убеди да се откажат? Дали щяха да осъзнаят, че началството им ги е излъгало и ги е изпратило по следите на приятел? Дали щяха да се втрещят от проявената от Таниел сила?
Чакането продължи часове, през които Таниел можеше единствено да присвива очи по посока на лагера, неспособен да разгадае съзираното. Несъмнено подир рапорта на завърналите се войници офицерите щяха да се съберат на съвещание. Ротният щеше да изслуша мнението на подчинените си и да вземе решение.
Самотни войници започнаха да напускат лагера. Таниел ги видя да се отправят към различните разклони нагоре и надолу по долината.
Бяха изпратени да повикат обратно останалите търсачи.
Междувременно войниците в лагера се строяваха. Сърцето на Таниел се сви, докато ги наблюдаваше. Десетки оформяха редици с препасани торби и нарамени въздушни пушки. Под слънцето проблясваха щикове.
Не се подготвяха да си вървят.
Група между осемдесет и сто души — беше трудно да се определи от това разстояние — напусна лагера с бавен ход. Насочваше се право към каньона на Таниел.
Вече нямаше никакво съмнение за намеренията им.
Таниел започна да се подготвя за подобен развой още от мига, в който за първи път зърна ротата да напредва в долината.
Войниците пак щяха да се придвижват предпазливо, в това нямаше съмнение, но с по-голяма бързина в сравнение с предишните отряди, защото черпеха увереност от бройката си. Със стандартен ход и стандартното разположение на разузнавачи и постови щяха да им трябват не повече от тридесетина, най-много четиридесет часа, за да достигнат върха на каньона, подир което от пещерата на Ка-поел щяха да ги делят само часове.