— Няма как да знаеш — рече Бо. — Привилегированите обичат тайни. Трупаме ги с усърдието на катерици и сме изключително свидливи в споделянето им. Силните и слабите страни са една от тези тайни. Естествено, с течение на времето се натрупва репутация: лекуващият ще придобие славата на целител, а служещият си предимно с огън ще бъде запомнен като възпламеняващ. Ала в началото, когато човек е най-уязвим, трябва да се стремиш да запазиш тази информация в тайна. Това би могло да спаси живота ти в дуел с друг Привилегирован.
— Разбирам — рече Нила, макар че не можеше да проумее смисъла. Всички ли Привилегировани бяха тъй недоверчиви?
Бо повдигна пръст.
— Аз съм най-силен с въздуха. Следват вода, огън, земя и етер.
— Чакай сега — сърдито каза Нила. — Защо ми казваш това, след като току-що…
— Защото ти имам доверие — прекъсна я Бо. — И защото съм уверен в себе си, и защото съм достатъчно известен, така че повечето Привилегировани и без друго са запознати със силните и слабите ми страни. Щом хората вече са чували за теб и са имали възможността да поразпитат, подобно нещо е трудно да остане в тайна.
— Тогава защо се счита за грубо да попиташ направо? — осведоми се Нила.
— Защото — неочаквано се обади лейди Винцеслав — питането загатва, че считаш събеседника си за глупак, който би разкрил нещо в свой ущърб. Опитай се да използваш красивата си главица и за мислене, девойче. — Тя премести крака си върху другия и отново се извърна към прозореца.
Нила ѝ се оплези. Върна погледа си върху Бо, но той вече потъваше в предишното си вглъбение, отнесен от собствените си мисли.
Тя понечи да възобнови разговора, но след кратко колебание се отказа: видно беше, че и двамата ѝ спътници не бяха в настроение за приказки. От нейния прозорец се виждаха единствено хълмове, затова тя сведе поглед към чантата за документи, която все още стискаше в ръцете си.
Вече беше прехвърлила по-голямата част от архива от времето преди Таниеловото пленяване. Оставаха ѝ само още няколко страници, които прегледа бавно, ред по ред.
По-рано би казала, че работата на интендантите трябва да е най-скучната длъжност в армията, но сега ѝ се струваше, че в редиците числа има нещо почти омайно. Погледът на някой с по-голям опит несъмнено би могъл въз основа на тях да построи точната численост на отделните армейски части и дори предпочитаните тактики на определен генерал.
Един от редовете към средата на настоящата страница привлече вниманието ѝ. Тя го прочете повторно, сетне и за трети път, за да се увери, че е видяла датата правилно.
— Бо… — каза Нила.
Той я погледна въпросително.
— Някой споменавал ли е какво е правил Таниел в деня, преди да бъде окачен над кезианския лагер?
Бо започна да чеше бакенбарда си.
— Говорих с един от лагерните готвачи, онези, които помагаха на Михали. Таниел го е посетил в късния следобед.
— Помощникът каза ли защо?
— Не. Но мога да се досетя. Таниел е достатъчно глупав да поеме самичък срещу Крезимир. Което от своя страна обяснява залавянето му. Вероятно е отишъл при Михали, за да се посъветва.
— И подир това е поел направо към вражеския лагер?
— Откъде да знам. — Бо сви рамене. — Защо питаш?
— Надали е важно. — Нила обърна страницата и продължи да чете, но други искания от Таниел нямаше. И тогава дъхът ѝ се учести. — Бо…
— Какво? — Той поклати раздразнено глава.
— Помниш ли, когато ти разказвах за разговора си с полковник Етан? За двете роти войници, които Хиланска изпратил в планините?
— Да, да. Карай по същество.
Тя му подаде листа.
— Погледни искането от Таниел, в средата на страницата.
— Да, намерих го. — Той замълча за момент, зачетен, преди да продължи: — Но в това няма логика. За какво са му на Таниел триста въздушни пушки?
Нила се приведе към него.
— Веднъж, докато работех като перачка при Тамас, чух фелдмаршала да казва, че всички въздушни пушки в Адро били конфискувани и прибрани на съхраняване в столичната оръжейна и че барутните магове са единствените, на които се разрешава да имат достъп до тях. Погледни часа! — Тя забоде пръст в листа. — Четири часът сутринта. По това време Таниел вече трябва да е бил заловен. Послужили са си с името му.
Бо изруга и заблъска по тавана на купето.
— Спрете каретата! Спрете веднага!
— Какво правиш? — попита лейди Винцеслав. Колата послушно забавяше ход.
— Трябват ми два коня — рече Бо.
— Имаш ги. Но какво става?
Бо изскачаше навън.
— Един предател би знаел, че Таниел е бил заловен и че може да подправи искането.