В палатката избухна оживление.
— Какво правиш, Хиланска? — додаде Тамас. — Защо се измъкваш? Ела тук.
Хиланска пристъпи предпазливо към него, без да откъсва очи от лицето му.
— Сър? — тихо попита едноръкият.
— Ела с мен. — Тамас повдигна платнището. — Преместете щабната палатка четиридесетина крачки по-нагоре — обърна се фелдмаршалът към постовите. — Искам да виждам всичко, случващо се в долината.
И той сам закрачи към указаното място, като направи знак на Хиланска да го последва. Тялото го болеше от продължителната езда, мускулите му потрепваха от изтощение, но въпреки това вълнението от предстоящата битка гъделичкаше пръстите му.
На върха на хълма спря и се обърна към Хиланска, но думите застинаха в гърлото му при вида на другия.
— Добре ли си? — попита Тамас. Капчици пот лъщяха върху челото на Хиланска. Яката му беше подгизнала и той нервно си играеше с копчетата на куртката си. Четирима пазители на реда ги бяха последвали по склона на хълма и изчакваха на почтително разстояние.
— Да, сър. — Хиланска попи лицето си с ръкав. — Какво желаете?
Тамас се извърна към кезианските позиции. Врагът разполагаше с най-малко двеста и шестдесет хиляди пехота и още двадесет хиляди кавалерия. Определено впечатляваща гледка, само че Тамас нямаше намерение да се захласва по нейното великолепие. Предстоеше му работа.
— Хиланска, искам да разположиш най-добрите си артилеристи там и там — посочи Тамас. — Да съсредоточат непрекъснат огън над… Хиланска, слушаш ли ме, нека…
Тамас почувства остра болка в гърдите. Той се навъси и разтри мястото.
— Както казах, нека да…
Фелдмаршалът почувства как някой го блъска напред, чу крясък. Той се извъртя и изруга.
Олем крещеше, изтеглил сабя, нападнат от четиримата военни полицаи, които ги бяха последвали до върха. Хиланска стоеше зад тях, стиснал кинжал.
— Какво става, по дяволите? — остро запита Тамас. Инстинктивно посегна към дръжката на пистолета, но пръстите му се подхлъзнаха. Той ги повдигна пред себе си. По тях имаше кръв.
Бяха го намушкали.
Проклетият Хиланска го беше намушкал.
Едноръкият генерал се обърна и побягна надолу по склона.
Тамас седеше в тревата, куртката му бе свалена, ризата — подгизнала от кръв, и се опитваше да осмисли случилото се.
Един от военните лекари стоеше зад него, подхванал го под мишниците, а друг разрязваше ризата, за да се заеме с раната между ребрата. На няма и десет крачки труповете на двама от полицаите биваха отнасяни с количка, а трети лекар се занимаваше с раната върху челото на Олем.
Хиланска го беше предал. Това беше видно. Но колцина от останалите бяха замесени? От колко време подготвяха заговора? Дали Хиланска не беше позволил Будфил да бъде превзет, за да остави Тамас изолиран в тила на врага? Настъпилата в адранската армия схизма със сигурност беше негово дело, целящо да ги обрече пред противника.
— Олем!
Трябваше да научи повече. Най-важният въпрос засягаше наличието на съзаклятници.
Олем се отзова веднага, докато наместваше превръзката си.
— Слушам, сър?
— Показа прекрасно майсторство с меча — рече Тамас. Олем собственоръчно беше удържал четиримата военни полицаи до пристигането на помощ. — Някой от тях оцеля ли?
— Благодаря ви, сър. Оцеляха двама, единият от които няма да доживее до сутринта. Момчетата поозверяха, когато забелязаха, че сте ранен.
— Поозверяха е меко казано — рече Тамас. — Върви да ги разпиташ.
— Не е ли по-добре да търся Хиланска, сър?
Фелдмаршалът се поколеба.
— Не знам на кого мога да се доверя — тихо каза той. — Събери два взвода, виж дали няма да намериш от Железните оси, и ги изпрати да го търсят. Теб те искам край себе си.
— Тъй вярно.
Тамас изруга тихо, когато единият от хирурзите забоде пръст в раната му.
— Превържете я и ми донесете малко барут. Не е засегнат дроб, ще оцелея. — Тамас прогони лекарите с жест и с леко залитане се изправи на крака. Болката го пробождаше остро и напомняше за една подобна рана, получена в Гурла преди двадесетина години. Тогава лежа седмици и едва не умря от инфекция.
Ала сега нямаше време за това.
В долината под тях Крилете на Адом се бяха подредили около лагера на Кет и го бяха укрепили — подобно на начина, по който самият Тамас посрещна нападението на Беон ди Ипил, макар че тукашните ями не бяха толкова дълбоки. Той видя как Влора приближава позициите им, повдигнала високо бялото си знаме. Подир няколко напрегнати мига бе пропусната да влезе в лагера.