Той почувства слабо пробождане при раздвижването си въпреки барутния транс.
— Да, сър — отвърна все така сковано.
Тамас разтърка очи. Обикновено използваше това време преди битка, за да обсъди потенциални резервни стратегии с офицерите си, ала сега бе издал всички нареждания, които можеше да даде, и му оставаше единствено да изчаква успеха или провала на фалшивото писмо. Ако планът проработеше, щяха да разполагат с допълнителен ден за подготовка. Ако ли не, сражението щеше да започне до час.
Той знаеше, че трябва да направи нещо. Но просто не можеше да си наложи да го стори. Опитваше се да убеди себе си, че това се дължи чисто и просто на изтощение от пътуването и че след кратък отдих отново ще се намира на линия. Ала не ставаше дума единствено за изтощение. Самите кости го боляха; раните — и отдавнашни, и нови — не спираха да напомнят за себе си; умът му копнееше за сън. Старостта непрекъснато го притискаше през последните няколко месеца.
А неспособността му да се съсредоточи върху настоящата задача издаваше, че загърбва нещо по-важно.
— Сър — тихо се обади Влора, — ами Таниел? Знаем къде Хиланска е изпратил хората си. Може би…
Тя замлъкна.
Това нямаше как да е по-важно от настоящото дело. Таниел можеше да е негов син, но бе един-единствен човек. Докато днес се решаваше съдбата на цяла държава.
— Запознат съм със задълженията си, капитане — каза Тамас.
Виждаше се, че Влора иска да каже още нещо. Но тя замълча и пристъпи до вратата на палатката, където стоеше Олем. Телохранителят се взираше в нея, но не ѝ попречи, когато тя извади тютюн и хартия от вътрешния джоб на куртката му. Влора си сви цигара бавно, без да отделя поглед от лицето му, драсна клечка кибрит и доближи пламъка до цигарата, като вдъхна дълбоко. С изцеждащ се от ноздрите ѝ дим тя протегна цигарата към Олем.
Тамас искаше да им направи забележка да не пушат в палатката му, но също така искаше да види какво ще стане. Този жест бе предложение за мир, да заличи изреченото преди малко.
Олем взе цигарата и я захапа с устни. Тамас осъзна, че е стоял със затаен дъх.
Някой отметна платнището и шепнешком размени няколко думи с Олем.
— Простете за момент, сър — каза телохранителят и пристъпи отвън.
Тамас остана насаме с Влора. Знаеше, че тя иска да каже нещо за Таниел. Взираше се в нея с надеждата, че видът му не подканя към спор, и в проточилото се мълчание почти му се искаше тя да каже нещо. Можеше да понесе отправените от нея обвинения и изразите на разочарование. Можеше да им се опре.
Но не можеше да понесе своите собствени.
Олем се върна в палатката и донесе със себе си полъх с мириса на цигарен дим.
— Сър — каза той, — нашият човек се върна. Кезианците не са изпратили отговор, но бригадите им вече се оттеглят. Спечелихме време.
Тамас се изправи на крака и с длан и престорена кашлица закри болезнената си гримаса.
— В такъв случай да се надяваме, че кезианците не са нахитрели от последната ни среща. Колцина от твоите Железни оси си намерил до момента?
— Хиланска ги е разпратил по ротите им. До момента открих около двеста.
— Бъди така добър да ги събереш. Предстои ни работа за вършене.
Глава тринадесета
Крезимир — или по-точно въплъщаващата го кукла — все още не можеше да бъде местен.
През цялата нощ Таниел се бори с нарастващата си паника. Не беше спал. Почти не беше ял. Настъпването на утрото само изостри притеснението му.
— Трябва да вървим — каза той.
Ка-поел решително поклати глава. Тя клечеше над кошничка, изработена от пръчки и сухи треви. Представляваше кутия, не по-голяма от войнишка раница, предназначена да удържа бог.
— Те ще пристигнат по пладне — рече Таниел.
Ка-поел не реагира. Беше довършила кошничката само преди часове. Оттогава не беше спряла да нанася тънки, съвършено прави ивици от външната ѝ страна с помощта на четка за рисуване, която бе извадила от торбата си. Използваше собствената си кръв за боя — тя засъхваше в изненадващо ярък цвят, нямащ нищо общо с обичайния ръждивокафеникав оттенък.
Всичко това караше Таниел да се чувства смутен. Повече от обичайното.
— Половин рота адрански пехотинци с въздушни пушки лагерува на по-малко от две мили от нас — говореше той. — В момента тъкмо изпълзяват от палатките си и раздигат стана, готови да подновят търсенето. Ще ни намерят най-късно по пладне, ако имаме късмет. Няма как да се изправим срещу толкова много противници. Ще убият и двама ни, а после ще освободят Крезимир. Трябва да тръгваме.