Но Ка-поел явно не споделяше мнението му. Тя продължаваше да рисува с уверени и овладени движения сякаш изобщо не обръщаше внимание на казаното.
Таниел я докосна по рамото.
— Пола…
Тя се извъртя рязко, захвърли четката и скочи на крака. Таниел осъзна, че е започнал да отстъпва. Лицето ѝ беше смръщено, ръцете ѝ стояха свити в юмруци. Ка-поел го притисна до самия ръб на пещерата и се приведе над него — пораждаше това впечатление, макар че беше много по-ниска. Тя потупа първо гръдта, сетне слепоочието си, накрая махна с ръка в знак на отрицание. Повтори тази поредица от жестове още два пъти, преди да посочи към кошницата.
Не зная какво правя.
За първи път Таниел забеляза, че косите и ризата ѝ лепнат от пот. Раменете ѝ се тресяха. Непролети сълзи блестяха в ъгълчетата на очите ѝ… и Таниел едва сега осъзна какво усилие изискваше това от нея. Знаеше, че костнооките умеят да омагьосват предмети. Във Фатраста бяха изработвали специални куршуми с червена ивица, пригодени срещу Привилегировани. Самата Ка-поел беше снабдявала Таниел с подобни куршуми, макар че той така и не бе ставал свидетел на изработката им. Процесът сигурно бе подобен.
Той отново погледна към кошницата и си спомни тънката ивица, отличаваща магическите куршуми — червена ивица.
Разбира се. Процесът бе абсолютно същият. Тя използваше собствената си кръв.
Затова ли бе оцветила лицето му онзи ден? За да го защити? Колко ли енергия ѝ струваше това? Таниел погледна на нея с нови очи, видя колко дълбоко е изтощението ѝ, накарало очите ѝ да хлътнат и бузите ѝ да изпосталеят. Дрехите висяха по тялото ѝ.
Ка-поел се самоубиваше, за да не позволи на Крезимир да се измъкне, и въпреки това бе използвала част от силите си върху него.
Тя се върна към работата си, незабележима както винаги.
Таниел приготви два ножа и щика, взети от адранските войници онзи ден. Съжали, че не е откраднал и въздушна пушка, за да я използва като дръжка за щика. Уви, в арогантността си ги беше изпотрошил всичките.
Той целуна Ка-поел по бузата, положил старание да не се смущава от начина, по който тя се извърна, и напусна пещерата, за да се насочи към скалния ръб и сетне на изток, към лагера на войниците.
Само след час зърна предните отряди на адранската пехотна рота. Шестима от войниците напредваха в каньона бавно и предпазливо, стиснали оръжия и вперили погледи в скалните стени, които ги обграждаха.
Таниел зае позиция на около триста метра над дъното на каньона и приклекна в изчакване.
Предният отряд се движеше на петдесет крачки от другарите си. Войниците от ротата напредваха в колона по един — и за разлика от авангарда, не се оглеждаха. Бяха отпочинали и прекалено самоуверени. Някои от тях се шегуваха и веселите им гласове отскачаха от стените на прохода. Таниел се бе надявал, че случилото се в лагера на другарите им ще ги е постреснало, ала не изглеждаше да е така.
Все пак те преследваха един-единствен човек, и то посред бял ден.
Таниел осъзнаваше, че няма как да се изправи срещу осемдесет души. Нямаше шанс да надделее.
Той изчака цялата рота да се появи в полезрението му, разтеглена по дъното на каньона. Ето че средата на колоната вече минаваше точно под позицията му… В този момент Таниел стовари ботуш върху дънера край себе си и се стрелна встрани от пътя на тоновете отломки, които полетяха по стената на прохода.
Не можеше да ги победи, но можеше да се погрижи да отнесе колкото може повече от тях със себе си.
Проходът все още ехтеше от писъците на умиращите и виковете на оцелелите дори и след като грохотът от каменната лавина заглъхна.
Звуците го отвращаваха. Не искаше да убива сънародници. Всеки от тези хора имаше свои близки и приятели, съпрузи и деца. С някои от тях сигурно се бе сражавал рамо до рамо. С някои сигурно се бе обучавал.
Това по нищо не се отличаваше от убиването на враг, напомни си той. Намираха се във време на война. Или убиваш, или те убиват.
Таниел предпазливо надникна от скривалището си, за да огледа щетите.
Свличането бе разрязало адранската рота на две. Най-малко десетина бяха затрупани под камъните, около дузина други бяха ранени. Кракът на някакъв капитан беше затиснат от огромна канара и болезненият му вой достигаше чак до Таниел. Край него стоеше лейтенант, ръководещ търсенето на затрупани и ранени. Пехотинците се бяха пръснали из каквито укрития бяха успели да намерят и сега всички погледи шареха по стените на каньона.
Започнаха да изравят ранените, а когато стана ясно, че нападение няма да последва, два взвода продължиха пътя си в каньона.