Нила се взираше в генерала, докато в нея се бореха възмущение и чувство на безпомощност. Бо я беше изоставил. Знаеше достатъчно, за да прецени, че може би с няколко месеца упражнения щеше да може да се защити. Но нямаше да е от никаква полза тук. Не беше по-добра от останалите цивилни, следващи армията — част от багажа. Отново се беше върнала сред перачките и другите от сорта.
Абракс можеше да върви в бездната. Ако — когато — кезианците преминеха бойните линии, Нила щеше да се бие. И не я интересуваше, ако ще да отнесеше целия обоз със себе си.
Лагерът и обозът бяха на около четиристотин метра зад фронтовата линия. Местността беше укрепена с набързо изкопани окопи и се пазеше от бригада наемници, които се простираха докъдето ѝ стигаше погледът — на твърде обширна територия.
На цивилните беше наредено да останат назад, когато Крилете поемаха да помогнат на генерал Кет, но въпреки това пак трябваше да има поне няколко хиляди души основен персонал като колари, интенданти и други подобни.
— Не трябва ли да си близо до фронта?
Нила се обърна и откри инспектор Адамат, седнал на земята, изглеждащ по-стар и изморен отколкото преди няколко дни.
— Абракс ме прати обратно. Не съм достатъчно опитна, за да съм полезна.
— А. Е, в това има известно количество истина. — Той се усмихна сякаш за да смекчи изказването си. — Аз пък съм твърде стар, за да съм от полза.
— Виждала съм пехотинци с десет или повече години над твоите.
— Не съм държал пушка в строй от тренировките в академията. По-вероятно е да наръгам с щика си пехотинеца до мен, отколкото да съм от някаква полза там горе.
Нила се зачуди дали наистина е така. Знаеше, че Адамат е водил нападението срещу хората на лорд Ветас. Беше повече от способен. Може би използваше възрастта си като претекст да избегне фронта. Нила не би го винила. Куражът, както ѝ бе казал Бо, беше надценяван.
Адамат определено не изглеждаше уплашен. Просто изморен. Той остана да се взира в краката си известно време, след което вдигна глава.
— Не разполагат с достатъчно хора, които да пазят тук в тила.
— Казаха ми, че е цяла бригада.
— Кезианците ще нападнат фланга ни на запад, а генерал Хиланска ще ни удари от североизток. Предвиждам, че тукашната ни позиция ще бъде превзета до — той погледна към джобния си часовник — един часа. Ако имаме късмет, ще ни убият от раз. — Той въртеше бастуна в ръцете си сякаш се чудеше колко борчески дух му беше останал.
— Късмет? Мислех, че е за предпочитане да ни пленят.
Той ѝ отправи скептичен поглед.
— Разбира се.
Ако оцелеем, той ще бъде изпратен в кезиански затвор, където от него ще се очаква да работи. А аз ще бъда подмятана от пехотинците, докато и мен не изпратят на същото място. Освен ако някой офицер не ме докопа първи. Тогава ще съм под властта на неговата милост, почти неразличаваща се от робиня.
Беше ли това за предпочитане пред мигновената смърт?
Адамат се изправи на крака. Леката артилерия на Крилете беше започнала да стреля и макар и на около половин километър разстояние, звукът разтърси Нила. Тя си спомни сражението между хората на Тамас и роялистите в столицата и безбройните безсънни нощи, които бе прекарала след бягството си. Сега щеше да е много по-зле.
— Звукът влияе и на мен — каза Адамат. — Пехотинците може и да свикнат, но ние сме само цивилни. Артилерията е ужасяваща.
— Като някой Привилегирован.
— Да. Като някой Привилегирован. — Той я изучаваше с крайчеца на окото си.
Нила се направи, че не забелязва. Да, искаше ѝ се да каже, аз съм Привилегирована. Но все още нищо не мога да правя.
Далечен звук привлече вниманието ѝ. Беше труден за долавяне под артилерийския огън, но тя го чу веднага щом се обърна към кезианските редици. Беше ра-та-та-то на барабаните. Кезианските колони — пехота, наброяваща десетки хиляди — настъпваха.
Нила усети буца в гърлото си сякаш бе глътнала цяла карета. Никога преди не се бе чувствала така ужасена, дори и под заплахите на Ветас.
Зачуди се дали Яков се разбираше с децата на Адамат. Той беше добро момче, все още твърде малко, за да се оправя само.
— Фая ще се грижи ли за Яков, след като умра? — попита тя.
— Няма да умреш — неубедително отвърна Адамат. След известно време добави: — Тя не е от хората, които биха изгонили едно дете.