За ужас на Адамат, помощните войски продължаваха да се разгръщат далеч отвъд края на наемническите редици. Враговете вероятно бяха очаквали Хиланска да се погрижи за фланга на Крилете и сега, след като измамата беше разкрита, бяха изпратили няколко бригади да свършат работата.
И щяха да го направят без особени усилия. Дори всички в помощните войски да бяха необучени и неекипирани, компенсираха с количество. Щяха да пометат десния фланг на наемниците с числеността си.
Нила, застанала до Адамат, беше започнала да щрака с пръсти, като запалваше ръката си, а сетне я гасеше с магията си. Беше спряла да наблюдава сражението и изглеждаше напълно запленена от собствените си опити. Адамат забеляза, че полковникът на Крилете се беше отдръпнала на голяма крачка разстояние от нея, и той стори същото. Нила — по собствените ѝ думи — нямаше представа какво прави и той не искаше да знае колко обгорени трупа бяха нужни на повечето Привилегировани, преди да разберат.
Най-накрая адранските кирасири се измъкнаха от вражия фланг и побягнаха пред напредващите помощни войски. Бяха оставили огромна празнина сред кезианската пехота, но и те бяха понесли загуби и се оттеглиха на северозапад, за да ближат раните си.
Помощните войски забавиха ход, когато осъзнаха, че няма да настигнат кирасирите и се извърнаха, за да поемат срещу фланга на наемниците. Дори и с необиграното си око Адамат можеше да види, че това ще свърши зле. Надяваше се, че Тамас планира да изпрати още подкрепления от тази страна, защото положението трудно можеше да стане по-лошо.
Адамат изпсува тихо. Защо бе позволил на тази мисъл да влезе в главата му? Разбира се, че можеше.
Току-що бе станало.
Бригада кезиански помощни войски се беше отделила от основните си сили и маршируваше право към лагера. Скоро я последва и друга и Адамат осъзна, че между врага и лагера не стоеше нищо, освен наемническия полковник и нейната бригада от млади войници.
Дори да успееха да организират силна защита, пак щеше да е касапница. Пехотата на врага нямаше да се обърне наобратно в последния момент. Щяха да премажат защитниците на лагера, да убият всички цивилни, да разграбят и изгорят лагера, а сетне щяха да се обърнат и да нападнат Крилете в гръб.
Наемническият полковник даде бърза последователност от заповеди. Към фронта затичаха вестоносци, а ротите се спуснаха от север, за да посрещнат новата заплаха.
Адамат извади острието от бастуна си и го стисна здраво в едната си ръка. Веднага се почувства глупаво. Какво щеше да направи един бастун-меч срещу мускетчиците и техните щикове? Помисли си да пита полковника дали има резервна пушка, която може да използва, но тя ненадейно изчезна нанякъде, като крещеше заповеди на стоящ наблизо капитан.
Адамат остана сам с Нила. Момичето Привилегирована продължаваше да щрака с пръсти и да разпалва сини пламъци около ръката си.
— Какво правиш, по дяволите?
— Опитвам се да го накарам да проработи — отвърна тя, без да вдига поглед. Поредно изщракване и синият пламък изригна около ръката ѝ. Нила изгаси пламъците с едно разтърсване и раздразнено изражение.
— Не мислиш ли, че сега не е най-подходящото време за подобно нещо?
Той забеляза, че тя много внимателно следи къде поставя пръстите си, когато ги щраква. При всеки следващ опит леко ги преместваше, сетне пробваше бърза комбинация от щраквания, като потъркваше палеца в показалеца си, а после в средния си пръст.
— Може да нямам друга възможност.
— Виж — поде Адамат. Той знаеше какво си мисли. Да го накара да проработи. Да спаси всички с новооткритата си магия. Но, разбира се, тя не можеше да се научи да използва уменията си за толкова кратко време, а и самата мисъл да се пробва изглеждаше изключително абсурдна. Толкова абсурдна, колкото и той с извадения си бастун-меч. — Трябва да идем колкото се може по-назад. Щом започне битката, можем да побегнем към адранските редици. После можем… Ох!
От ръката на Нила се изстреля пламък и остави обгорена следа по земята на двадесет стъпки напред, като за малко да подпали един ефрейтор.
Нила нададе вик — наполовина стреснат, наполовина победоносен.
— Разбрах го!
— Какво? Не си го разбрала — каза Адамат. — Знаеш ли изобщо какво направи?
Нила предпазливо задържа насочващата си ръка встрани от себе си и посочи към открито парче земя между две палатки наблизо. Плъзна палеца по показалеца си, сетне леко го докосна до малкото си пръстче. От силната ѝ ръка изригна пламък — този път не тънък филиз, а кълбо, което сякаш изникна от земята, подпали тревата и се издигна на пет или шест стъпки височина, тръгнало от нея към посоченото място сякаш следваше линия фенерно масло.