— Добре — каза Адамат. — Впечатлен съм. — Ужасѐн като че ли беше по-подходящата дума, но не мислеше, че тя има нужда да чуе това. Момичето нямаше представа какво прави. Кой знаеше на какво бе способен един необучен Привилегирован? Може би можеше да подпали цялата вражеска армия, но можеше ли да се въздържи да не направи същото и със съюзниците си?
Зачуди се дали не трябва да се насочи към адранските редици. Ако Тамас се беше върнал, Адамат трябваше да докладва за всичко, което се бе случило през последните няколко месеца. Но едва ли по средата на битка беше най-подходящото време.
Поне щеше да го отдалечи от наближаващите помощни войски на кезианците.
— Нила, трябва да… — Гласът му заглъхна. Момичето го нямаше. Той се озърна наоколо, сетне я забеляза да тича към наемническия ариергард и вражите помощни войски отвъд, вдигнала полите си с ръце.
Какво правеше? Не можеше да смята, че ще успее да помогне. Тя просто тичаше към смъртта си.
Той погледна към адранските редици. Можеше да успее. Командната палатка беше на близо три километра. Можеше да стигне дотам, да докладва на Тамас и евентуално да успее да изпрати малко помощ в тази посока.
Момичето не беше негова отговорност, а на Бо. А Адамат не му дължеше нищо.
С проклятие на уста той се отправи подир Нила.
Нила си проправяше път сред редицата войници, подготвящи се за защитата на лагера, и игнорираше виковете им, докато преодоляваше укрепленията и тичаше към противниковата бригада.
Едно малко гласче ѝ крещеше да се обърне и да тича в другата посока. Какво, в името на бездната, правеше? Тичаше право към смъртта си. Дори да успееше да повтори това с огъня, не би могла да го използва, за да унищожи цяла бригада. Може би можеше да отнесе няколко от тях със себе си, но те щяха да я повалят и да стъпчат тялото ѝ в калта. Нямаше да постигне нищо добро с присъствието си.
Но тя пренебрегна гласа и продължи да се движи към врага.
Гласчето в главата ѝ промени тактиката си.
Ще се опиташ да убиеш хора. Ще сложиш край на човешки животи. Ти не си боец. Ти си перачка. Те ще умрат в агония, изгорени живи, и писъците им ще те преследват до края на живота ти.
Но, възрази тя, ако не направя нещо, тогава наемниците от Крилете ще умрат. Пехотата ще бъде смазана и всички цивилни ще минат под ножа.
За това им се плаща.
Нила забави ход. Вече не беше толкова сигурна, че притежава силата да стори необходимото. Какво щеше да каже Бо? Нямаше ли да ѝ каже да спре да бъде страхливка и да се научи да се държи като Привилегирована? Но не беше ли казал също така и че куражът е силно надценен? Противоречащо си копеле.
Подозираше, че в тази ситуация би ѝ казал, че е необучена глупачка, която бе на път да се самоубие.
Нила спря. Беше на около петдесет метра пред наемническите редици, а врагът настъпваше към нея като бушуваща машина. Можеше да чуе виковете на офицерите им и отмерените стъпки на марша им, в такт с барабаните.
— Нила! — Адамат я сграбчи за ръката и я дръпна назад към наемническите редици. — Трябва да вървим.
Тя се отърси от него, обхваната от тягостно чувство. Беше твърде късно. Врагът беше на по-малко от сто метра разстояние. Скоро Крилете щяха да открият огън, независимо че тя беше на пътя му. Двамата с Адамат щяха да бъдат повалени от преградния огън. Беше обрекла и двамата им.
— Отдръпнете се, инспекторе — каза тя, пусна полите си и се придвижи няколко крачки напред. Опита да се отвори за Отвъд както ѝ бе показал Бо, за да може магията да потече плавно към нея. Ръцете ѝ трепереха силно, когато ги повдигна — с лявата посочи към кезианската бригада, а дясната вдигна над главата си. Осени я колко театрална и напълно ненужна беше тази поза.
Бо щеше да одобри.
Тя плъзна леко палеца по показалеца си и повели на Отвъд да се излее в света по нейна команда.
Нищо не се случи.
Беше го направила грешно. Сега вече ръцете ѝ се тресяха неудържимо. Щеше да е невъзможно да осъществи подходяща връзка. Тялото ѝ я беше предало и сега двамата с Адамат щяха да умрат.
Изведнъж дъхът ѝ бе отнет сякаш беше намушкана в стомаха и дробовете с копие. От устните ѝ се изплъзна въздишка и тя се забори срещу последвалото замайване. Когато реши, че болката е станала непоносима, светът внезапно бе засипан от огън.