Той извираше от нея конусовидно, като някаква зараза, която не оставяше нищо друго след себе си, освен пепелища. Нила гледаше как огънят се разпростира към вражите редици и изведнъж, без предупреждение, мракът я погълна.
Адамат се стрелна напред тъкмо навреме, за да я хване, преди да падне.
Той наблюдаваше стъписано как стената от пламъци се носи към, а след това минава през кезианската бригада. Писъците го достигнаха миг по-късно, ала по времето, когато огънят връхлетя частите на кезианската пехота, намиращи се по-напред, те вече бяха стихнали. Обгорени скелети красяха пейзажа, ужасяващо изкривени от топлината. Когато пламъците най-накрая утихнаха, над три четвърти от бригадата се беше превърнала в пепел.
Адамат откъсна поглед от зрелището и вдигна Нила на ръце. Беше дребна жена и ако той беше с десет години по-млад, щеше да е достатъчно лесно да се затича обратно към наемническите редици. При сегашното положение обаче пристъпваше с мъка под тежестта на товара си, като междувременно усещаше всяка стара болежка и рана.
Няколко пехотинци се спуснаха да му помогнат да премине насипите. Един от тях пое Нила.
— Отнесете я колкото се може по-далеч от битката — каза Адамат, докато следваше войника обратно към стана. Подминаваха забързано палатките, докато не стигнаха източния край на лагера, в най-голяма близост до адранските редици, където войникът положи Нила на земята и се затича обратно към фронта.
Адамат задържа ръка над устата ѝ, сетне опря пръст до шията ѝ. Отне му няколко мига, но успя да намери пулс, макар и слаб.
Той претърси една войнишка палатка наблизо за спален чувал и одеяла, за да осигури удобство на момичето. Не искаше да я задушава, но може би беше добра идея да я скрие, в случай че кезианците преодолееха противниковите си редици. Щом приключи с това, Адамат открадна един офицерски стол и се покачи върху него, за да огледа полесражението.
Безкраен облак от барутен дим правеше невъзможно да се види каквото и да е в полето на юг. Адранската артилерия стреляше без почивка, а нередовната войска заемаше позиция. Едва ли вървеше много добре, след като вече се нуждаеха от нередовните. Изглеждаше обаче, че няколко роти адранска пехота се бяха отделили от фронта в близост до Крилете и маршируваха с двойна бързина, за да подсилят наемническия лагер.
Адамат огледа изпадналата в безсъзнание Нила и се зачуди дали притежава силата да я пренесе чак до адранските редици, където — както се надяваше — щеше да е в безопасност. Той се обърна на запад, към обгорената от магията ѝ земя.
Оцелелите от бригадата, която беше изгорила, бяха подвили опашки и бягаха през глава. От мястото си той все още ги виждаше как тичат и изглеждаше, че собствените им офицери стреляха по тях в опит да ги накарат да се върнат.
Добра мотивация, помисли си Адамат.
Втората бригада определено се колебаеше. Поривът им бе стихнал до пълзене и те очевидно се колебаеха да минат през изпечените останки на другарите си.
Огромни фигури — извратени, едри купчини мускули, обвити в черно — изскочиха от кезианските редици и се втурнаха през овъглените равнини към наемническата пехота. Те размахваха пистолети и ножове, един лакът големи, и призоваваха помощните войски зад тях да ги последват. Пазители, поне двадесет от тях. Те сами щяха да разкъсат новаците от наемническата пехота.
Цялата бригада помощни войски се спусна в атака, войниците стъпкваха почернелите скелети под краката си на прах и насочваха щиковете си.
Адамат бе пронизан от чувство на съжаление за горките нещастници, които щяха да попаднат под тежестта на тази тълпа.
Първата редица наемници откри огън, като повали няколко от Пазителите и рани още дузина. Съществата продължиха устрема си и през втория залп, след което преминаха оттатък насипите и се озоваха сред наемниците. След по-малко от дузина удара на сърцето бяха последвани от над четири хиляди помощни войски. Вълната от кафяво-жълти униформи изкачи насипите и се вряза в барикадата от червено и бяло.
Настъпи хаос.
Войниците от Крилете бяха успели да удържат първоначалната атака, но офицерите им вече биваха поваляни от Пазителите. В защитата им се появиха пролуки и до няколко минути щяха да бъдат надвити.
От юг бързо пристигаха адрански подкрепления, но те не бяха достатъчно, а и нямаше да стигнат навреме.
Наблизо Адамат откри фургон, чийто каруцар беше избягал, уви Нила плътно в няколко одеяла, сетне я натика под фургона и я закри с два празни сандъка за пушки, сложени един върху друг. Надяваше се, че никой няма да го подпали. Не беше много, но беше най-доброто, което можеше да направи сред тези забравени от бога равнини.