Ариергардът на Крилете удържа по-дълго, отколкото Адамат предполагаше, но когато подкрепленията пристигнаха, всички вече бяха изнемощели. Помощните войски на врага се поколебаха при първоначалния сблъсък, но очевидното им числено превъзходство им даде кураж и, някак хаотично, те се задвижиха да посрещнат новата заплаха.
Адамат наблюдаваше битката иззад фургона — нямаше нужда един стар инспектор да се прави на герой — като от време на време хвърляше по един поглед на Нила с надеждата, че ще дойде в съзнание.
Битката се ожесточи. Войниците от ариергарда на Крилете се бяха държали смело въпреки неопитността си и бяха успели да поемат първоначалната атака на кезианците върху себе си. Адранските подкрепления, макар и превъзхождани по численост от врага, бяха калени в битка ветерани. Те безмилостно се врязаха в кезианските помощни войски, като се сражаваха на групи, за да повалят Пазителите с щиковете си, и не нарушиха строя си въпреки пречещите им палатки.
Облаци барутен дим затъмниха небето, въздухът миришеше на сяра, кал, кръв и лайна. Бойните викове отстъпиха пред воплите на ранените — звук, от който на Адамат му се приискваше да изпълзи под фургона при Нила.
Битката стана отчаяна — адранските роти погубваха помощните войски с десетки, а Пазителите успяха да пробият адранските редици. Сражението като че ли се придвижваше в опасна близост до скривалището на Адамат, а в следващия момент вече го връхлиташе.
Адрански войник отстъпваше покрай фургона на инспектора под настъпващите щикове на трима кезиански войници. Горкият човек се препъна във въжето на една палатка и падна по гръб, а тримата войници ускориха ход. Всеки момент щяха да го застигнат.
Адамат пусна една дълга псувня, извъртя главата на бастуна си и извади късия меч, който се намираше вътре. Успя да измине петнадесетте стъпки до най-близкия от тримата кезиански войници, без да се препъне, и заби острието между раменете на средния, след което се извърна и намушка втория във врата.
Третият вече бе приключил с разбъркването на червата на адранския пехотинец, когато Адамат приключи с намушкването на първите двама. Войникът се обърна към него, на лицето му се бе изписала изненада, и се хвърли напред с безмълвен вик и щик, от който капеше кръв.
Беше ред на Адамат да заотстъпва. Движеше се внимателно и толкова бързо, колкото се осмеляваше, като се стараеше да не сподели съдбата на пехотинеца, когото не бе успял да спаси. Препъна се веднъж, след което се извърна и се затича с всички сили, с надеждата, че никой не го е видял.
Проклет да е, ако се опиташе да се бие срещу въоръжен с щик войник, докато самият той разполагаше само с острието от бастуна си.
Войникът направи две обиколки на фургона, докато го гонеше, преди да се подплаши от взвод адрански пехотинци, движещи се в плътна формация.
— Старче! — викна един от пехотинците. — Излез от битката!
Каква глупава забележка. Битката беше навсякъде. Адамат отвори уста да му отвърне, но вместо това се усети, че вика в предупреждение.
Във взвода, със силата на оръдеен снаряд, се вряза Пазител. Петима от мъжете бяха съборени на земята, а останалите се извърнаха, за да се изправят срещу съществото, като мушкаха с щикове, които то игнорираше сякаш бяха клечки. Създанието грабна пушката на най-близкия войник и замахна с приклада към лицето на друг с такава сила, че наоколо се разхвърчаха зъби и кръв. Сграбчи друг от войниците за гърлото и смаза гръкляна му с нехайно стисване, след което го остави да умре от задушаване.
Пазителят беше убил близо половината взвод, преди да успеят да го повалят.
Адамат гледаше как двама от пехотинците забождат щиковете в очите на съществото и го приковават към земята, докато то не застина. Осъзна, че всъщност досега не беше виждал някое от създанията. Дори дълго след като трябваше да е умряло, мускулите му продължаваха да се мърдат неестествено под кожата, а устата сама се отваряше и затваряше; езикът — подут и черен, беше увиснал отстрани.
Адамат усещаше как, макар да не бе участвал в битката, сърцето му работи усилено заради видяното. Каква сила! Каква мощ! Не можеше да си представи каква извратена магия беше необходима, за да се направи някое от тези същества.
Огледът му на тялото беше прекъснат от вцепеняващ писък, прорязал въздуха. Той се извъртя тъкмо навреме, за да види как покрит с черно Пазител прескача фургона и се приземява на значително разстояние от него, насред вече залитащите адрански войници.