Съществото грабна един от тях за глезена и го завъртя като бухалка, заби го в други двама и го преметна през рамо, а сетне във въздуха.
Безжизненото тяло може би щеше да смаже Адамат, ако не се беше хвърлил встрани. Той се изправи тежко на крака, с едната си ръка затърси бастуна меч, а с другата се подпря на ръба на фургона. Възвърна си самообладанието точно навреме, за да види как Пазителят убива останалите от взвода със счупен щик.
Съществото се извърна към Адамат и му осигури първия ясен изглед към него. Веднъж, преди години, Адамат беше видял безкосместа мечка в един пътуващ цирк. Този звяр приличаше повече на онази мечка, отколкото на човек. Имаше къса черна коса и неприятен прорез на бузата. Съществото повдигна ъгълчето на устата си в подигравателна усмивка, заудря чепатите си юмруци в земята като горила и се спусна към Адамат.
Инспекторът заопипва отчаяно за меча си или за нещо, което да използва като оръжие.
Не че щеше да помогне.
Създанието напредваше бавно сякаш внезапно разколебано, присвило очи към него в животинско подозрение, свъсило дебелата си вежда. Защо, бездните го взели, се бавеше? Адамат не намираше оръжие. Ръцете му трепереха толкова силно, че вероятно нямаше да може го да задържи дори да намереше.
Приключвай вече, противно създание.
Звярът посегна към гърлото на Адамат и погледът на инспектора падна върху дебелата му, усукана ръка. Безименният пръст на дясната ръка липсваше. Странен детайл, върху който да се фокусира. Но пък хората правеха странни неща, когато се изправеха очи в очи със смъртта. Ръката на Адамат докосна нещо — дръжката на бастуна му. Беше паднал във фургона. Той го стисна и се приготви да го забие колкото можеше по-силно в лицето на Пазителя. Това беше единствената му възможност.
Напрегна се, готов да замахне.
И почувства как сърцето му се свива. Този замъглен поглед и усуканата от магия кожа изведнъж му се сториха твърде познати.
— Йосип? — чу се да казва с пресипнал глас.
Съществото отскочи назад сякаш се беше опарило. То удари земята с юмруци и се озъби на Адамат.
— Йосип, ти ли си?
Инспекторът нямаше възможност да чуе дали съществото отговори. Трима адрански войници се появиха иззад фургона, приготвили щикове, и нападнаха Пазителя с предизвикателни викове. Съществото се извърна към тях, сетне погледна към Адамат — на лицето му ясно личеше объркване. Направи два големи скока към войниците, след което ги прескочи, приземи се далеч от тях и се затича с всичка сила към кезианските редици.
Войниците закрещяха предизвикателно подире му, но Адамат забеляза облекчението в очите им. Това не беше битка, която можеха да спечелят.
Адамат чу трясък, последван от определено неподобаваща за жена ругатня, идваща откъм фургона. Той откъсна поглед от бягащия Пазител и се приведе.
— Нила? Добре ли си?
— Нищо ми няма. — Тя лежеше по гръб и разтриваше челото си. — Къде съм?
— Скрих те, докато беше в безсъзнание.
— О. Съжалявам, припаднах. Не знам какво ми стана.
— По най-голяма вероятност спаси цялата проклета битка — каза Адамат.
Последва кратко мълчание.
— Убих ли хора?
— Спаси много животи — отвърна той. Нямаше добър отговор на този въпрос. Момичето беше спасило много животи. Но подобно насилие винаги вземаше своята дан — физически и емоционално. Най-вероятно беше благословия, че беше припаднала, преди да започнат писъците.
— Благодаря — каза тихо тя. — А сега?
Адамат се изправи и огледа обстановката. В лагера цареше пълна бъркотия. Пазителят не се виждаше никъде. И все пак битката беше затихнала и единствените мъже, които стояха наоколо, носеха адранско синьо.
— Изглежда, сме ги прогонили.
— Какво облекчение.
— Да — каза Адамат и се свлече по ръба на фургона. — Да, така е.
На какво беше станал свидетел току-що? Онова създание можеше — трябваше — да го убие без колебание. А то не беше. Можеше ли да е просто съвпадение? Липсващият пръст, познатите черти на лицето, линията на челюстта, която идваше от бащата на Фая. Адамат затвори очи и видя лицето на звяра в съвършената си памет.
Йосип.
Глава шестнадесета
Цялото тяло на Нила беше изтръпнало.
Сякаш беше слязла от карета без пружини, минала по особено дълъг и неравен път. Усещаше слабост в краката и топлина в корема си и всичко, което докоснеше, като че ли леко се напукваше. Умът ѝ беше размътен и главата ѝ бе като натъпкана с памук.
Адамат ѝ помогна да се измъкне изпод фургона и тя разтърси ръце в опит да прогони изтръпналостта.