— Сигурна ли си, че си добре? — попита той.
— Тялото ми е като пълно с пчели. Това нормално ли е?
— Не… не, не мисля. — Отговорът му беше скован. Той наблюдаваше отстъпващите кезиански войници с посърнало изражение.
— Спечелихме ли?
Адамат кимна, ала сетне се спря сякаш размисли.
— Спечелихме битката. И то едва. — Той посочи на юг, където над бойното поле бяха надвиснали тъмни облаци от барутен дим и трясъците от артилерийския огън продължаваха почти без прекъсване. — Ако не беше твоята магия, щяхме да изгубим лагера. Мисля, че Бо ще се гордее с теб.
Нила смътно долавяше, че нещо не е наред с инспектора, но потръпна при последните му думи и усети как стомахът ѝ се свива на студена топка. Щеше ли Бо да се гордее с нея? Тя можеше да се убие. Трябваше да се убие, след като правеше подобни каскади. Бо щеше да е бесен. Живей, за да се бориш още ден, щеше да каже. Не поемай подобни рискове.
Но наистина ли имаше значение какво мисли той? От някакво наказание ли се боеше? Или от неодобрението му?
В момента нищо от това нямаше значение. Нила можеше да чуе зловещите стенания на ранените, докато адреналинът от битката се уталожваше и мъжете се осмеляваха да повикат за помощ.
— Адамат, трябва да помогнем.
— Хм?
Нила се взря внимателно в стария инспектор. Беше спасил живота ѝ, като я бе отнесъл от бойното поле, но не бе поискал благодарности. Изглеждаше отнесен, дори зашеметен.
— Да не са те ударили по главата? — попита тя.
— Не. Не мисля.
— Сигурен ли си? Можем да викнем лекар да те прегледа.
Адамат потупа гърдите и ръцете си.
— Добре съм. Всъщност не мисля, че изобщо съм ранен.
— Просто си почивай тук — каза Нила. — Аз ще ида да се опитам да помогна.
— Не мисля, че идеята е добра. — Адамат се отърси и като че ли излезе от замаяното си състояние.
— Навсякъде има ранени — каза тя. — Ще се нуждаят от всичката помощ, която могат да получат. — Нила огледа лагера. Няколко палатки на запад бяха запалени и адранските войници правеха всичко по силите си да изгасят пламъците, преди да се разпространят. Коларите се опитваха да съберат конете и воловете си, а лекарите подбираха всички, които не носеха оръжие, да започнат да преместват телата.
Нила се запъти към мястото, където Петата бригада на Крилете се бе сблъскала с кезианските помощни войски. Хаосът и виковете се усилиха, щом приближи мястото на битката. Подмина палатките и приближи насипите — телата на ранени и мъртви и от двете страни покриваха земята като килим. От гледката ѝ се повдигна, но най-лоша от всичко беше миризмата. Кръв, сяра, лайна и телесни течности. Веднъж беше посетила кланица, когато един готвач в къщата на Елдаминз се беше разболял. Тогава бе сметнала вонята за най-противното нещо на света.
Сега беше по-зле.
Ужасната смес от миризми бе придружена от отчетливия мирис на овъглена плът. Той проникваше през копринената кърпичка, която бе притиснала до лицето си, и изпълваше ноздрите ѝ.
Адамат се присъедини към нея. Беше изгубил част от отвлечения си поглед и сега я гледаше разтревожено.
— Трудно е да се проумее, нали? — каза той.
— Къде са всички оцелели? Къде е останалата част от Пета бригада? — Нила забърза към мъж, викащ за помощ, но докато го достигне, последният дъх беше напуснал устните му. Тя се отдръпна от тялото.
— Там… — каза инспекторът и посочи към малка група войници, много от които се подпираха на другарите си за опора. Наобиколиха ги офицери, които отделиха ранените и се опитаха да накарат здравите да се върнат обратно в редиците. Адамат посочи към друга група, която изглеждаше по-окаяна и объркана. — И там. Кезианците поразиха цялата Пета бригада, преди да пристигнат адранските подкрепления. Цял късмет ще е, ако повече от хиляда могат още да се бият.
Три хиляди ранени и мъртви. И това беше само сред наемниците. Бройката я зашемети. Това беше цялото домакинство на Елдаминз по сто.
Нила мерна полковника на Пета бригада и установи, че се радва, че жената е оцеляла. Тя все още държеше сабя, но беше изгубила шапката си и притискаше другата си ръка към бедрото, докато раздаваше заповеди. Войниците започнаха да се задействат под командите на офицерите си и постепенно колоната започна наново да се оформя.
— Какво правят? — попита Нила. — Не трябва ли да помагат на ранените?
Адамат се опря тежко на бастуна си.
— Ще съберат кезианските затворници и ще поставят няколко пазачи, но всички останали трябва да са подготвени в случай на ново нападение. Битката далеч не е решена. — Той се загледа към задимения южен хоризонт. — Поне така мисля.