Мисълта всичката тази касапница да се повтори, накара стомаха на Нила да се преобърне — а тя беше прекарала по-голямата част от първия сблъсък в безсъзнание. С усилие успя да задържи закуската си.
— Каква, в името на Крезимир, е тази миризма?
— На война — каза Адамат.
— Но… прилича на опечено месо!
Адамат повдигна вежди.
— Не мисля, че ти…
Погледът на Нила попадна върху почернялата земя на югозапад. Беше огромно голо пространство, покрито почти изцяло с пепел и прах, и… това кост ли беше? Тя примигна бавно при гледката и си спомни как краката ѝ се сменяха машинално под нея, докато тичаше към кезианската войска. Припомни си топлината на огъня, болката и удоволствието от силата, която бе минала през нея, преди всичко да потъне в мрак.
Осъзнала видяното, тя едва се задържа на крака. Тази миризма на изгоряла плът бе нейно дело. Нила сграбчи Адамат за лакътя.
— Колко души убих?
— Нила, ти спаси много…
— Колко, инспекторе? — настоя тя. — Колко?
Адамат я погледна със съжаление, което влоши нещата още повече.
— Не съм сигурен.
— Предположи.
— Трябва да забравиш за това, Нила — каза той с напрегнат глас.
Нила сведе поглед и установи, че кокалчетата ѝ са побелели от стискането на лакътя му. Тя отдръпна ръката си.
— Съжалявам. Моля те, кажи ми колко убих.
— Три хиляди и петстотин. Може би повече. Може би по-малко. Изглеждаше сякаш си подпалила по-голямата част от бригадата.
Нила се наведе и изхвърли цялото съдържание на стомаха си наведнъж. Повдигна ѝ се отново, щом осъзна, че е повърнала върху краката на един мъртвец. Почувства ръката на Адамат на рамото си и го остави да ѝ помогне да се изправи.
— Не мога… Аз дори…
— Засега запази мълчание — каза инспекторът. Започнаха да вървят — Нила нямаше никакво усещане за време и пространство, докато не вдигна поглед и не осъзна, че са напуснали бойното поле и дори лагера на Крилете, и са изминали една трета от пътя към адранския стан.
Тя избърса лицето си с ръкав.
— Къде отиваме? — подсмръкна.
Погледът на Адамат беше прикован в земята, докато вървяха, и му отне известно време, преди да отговори:
— Да се видим с фелдмаршал Тамас.
— Трябва да се върнем и да помогнем.
— Точно сега не ти трябва да виждаш това — строго каза той.
Нила искаше да му се противопостави. Да се отскубне и да затича обратно към лагера на Крилете, за да помогне с мъртвите и ранените. Заслужаваше да види и да помирише резултата от силата си. Беше ли страхливка заради това, че не го правеше?
— Защо точно с фелдмаршала? — попита Нила.
— Защото трябва да му докладвам независимо дали спечелим тази битка, или не.
— Можеше да ме оставиш там. Не съм дете. Можех да помогна.
Адамат спря и се обърна към нея. Нила почувства как я хваща за раменете и изчаква, докато тя най-сетне вдигна поглед и се взря в очите му. В тях имаше някаква строга, бащинска загриженост, от която я заболя. Не виждаше ли на какво беше способна? Не беше ли ужасѐн от това?
Нея определено я ужасяваше.
— Нила, след като въдворят някакъв ред в лагера, ще те потърсят. Или ще поискат да отидеш на фронта и да се биеш, или ще осъзнаят, че не можеш да контролираш силите си и ще се опитат да те контролират те. И в двата случая не можех да те оставя там сама. — И той я хвана под ръка и продължи да върви към адранската армия.
Нила се остави да бъде водена. Вдиша дълбоко — тук, между армиите, въздухът беше по-чист и мирисът на сяра почти беше изчезнал благодарение на северния вятър. Но миризмата на обгорена плът все още изпълваше ноздрите ѝ сякаш беше намазана по горната ѝ устна.
Адамат извади от сакото си документи, които да покаже на адранските постови, и скоро вече подминаваха две роти нередовни войски, очакващи заповеди, и се изкачваха по стръмен хълм, за да стигнат командната палатка. Адамат показа документите си още веднъж и помоли да бъде приет от фелдмаршал Тамас. Един от пазачите влезе вътре и след малко се върна, като им кимна да продължат.
— Влезте, инспекторе. Госпожо.
Нила последва Адамат и веднага се сепна от действията си. Това беше фелдмаршал Тамас! Тя беше негова лична перачка с месеци и дори беше ухажвана от охранителя му. Сериозно беше обмисляла да го убие. Те нямаше откъде да знаят това, нали? А ако Олем беше тук? Как щеше да обясни присъствието си?