— Чудех се защо са толкова отзивчиви. Малко е мърляво, не мислиш ли?
— Установих, че малко неразбория е като тор за полето, когато се опитваш да насадиш страх.
Типичен начин на мислене за един Привилегирован.
— Така е. — Известно време Таниел наблюдава как пленниците извличат телата, преди да забележи, че Бо отново придърпва ръкавиците си. — Нервен си.
— Не особено.
Бо подръпваше ръкавиците си доста често; повечето Привилегировани го правеха. Но той бе качил единия си крак върху камък и не спираше да потропва с него. Беше нервен дори да не искаше да го признае.
— Нервен си. Какво има?
— Нищо, нищо. Не тревожи главицата си с това.
Таниел отвори уста, за да възрази, но знаеше, че няма да постигне нищо. Не и с Бо.
— Ще ида да помогна на Ка-поел — каза. Забърза нагоре по тесния път в стената на каньона, който водеше към пещерата, където двамата с Ка-поел бяха прекарали последните две седмици. Тя тъкмо напускаше пещерата. Беше нарамила раницата си от едната страна и бе привързала ленти от куртката на пехотинец, за да може да увеси кошницата на Крезимир на гърба си.
— Мога да нося нещо, ако искаш — каза Таниел.
Ка-поел му подаде останалото от провизиите, които бяха откраднали от войниците.
— Нещо друго?
Тя положи покровителствено ръка върху раницата си и повдигна вежда. Миг по-късно гримасата изчезна и тя поклати глава.
— Пола, аз… — Таниел не беше съвсем сигурен какво да каже. Тя беше спасила живота му. Отново. И въпреки че времето, което бяха прекарали в планините, беше ужасно и опасно, той знаеше, че щом се върнеха в цивилизацията, шансовете да останат насаме щяха да са нищожни. Щеше да има битки за водене, доклади за даване.
Генерали за убиване.
Той внезапно осъзна, че като се изключеше проницателността, която щеше да му даде в битка, барутът не му липсва.
Много странно.
Двамата се върнаха при Бо и пленниците му. Привилегированият лежеше по гръб върху плосък камък и подхвърляше едно камъче във въздуха, сетне го хващаше с едната си, облечена в ръкавица ръка. Сега изглеждаше спокоен, въпреки че продължаваше внимателно да наблюдава войниците.
— Донесох ти това — каза Бо, докато двамата се приближаваха, и извади барутен рог, до този момент останал скрит под палтото му. — Забравих да ти го дам. Но ако отвориш това проклето нещо близо до мен, кълна се в Крезимир, ще те фрасна. Изринах се само докато го носех.
Таниел взе рога и го завъртя в ръцете си. Можеше да усети барута вътре — силата, която можеше да му даде. Щеше да облекчи болежките и раните му, да му даде сила за слизането от планината.
— Откъде го взе?
— Откраднах го от един пехотинец от Крилете на път за насам.
— Благодаря — каза Таниел и прехвърли презрамката през рамо. Привилегированите не харесваха барута. Бяха алергични към нещото, което превръщаше полесраженията в кошмар. — Наистина, Бо. Иска ми се да можех да ти се отплатя.
— Не ме застреля в главата, когато баща ти ти каза да го направиш. Реших, че е мой ред да направя нещо хубаво за теб. — Бо се изправи и раздвижи палец към пехотата. — Трябва да тръгваме. Дръпнах им една строга реч. Ще приключат с работата и ще занесат телата в Адопещ.
— Строга реч? Заплашил си ги? Аз не мога да накарам четири отряда да ме слушат, когато ги заплаша.
— Ти не можеш да извадиш вените от телата им сантиметър по сантиметър. И ако някой побегне, ще прекара остатъка от живота си в страх дали няма да изскоча от следващия завой. — Той избухна в смях. — Наистина най-доброто наказание, за което се сещам.
— Аха.
Погледът на Бо се премести върху Ка-поел.
— Радвам се да те видя отново, малка сестричке. Таниел направи ли ти бебе вече?
— Копеле! — Таниел замахна половинчато към Бо, но той пъргаво се отмести.
— О, не ми се правѝ. Знаех, че си влюбен в нея още в деня, в който дойде за мен на Южната планина. Малка сестричке, какво носиш… О, мили Крезимир от небесата! — Изведнъж Бо отскочи от Ка-поел с ловкост, която Таниел не би му приписал.
— Какво има? — попита магът.
Бо се беше скрил зад една канара. Подир миг подаде глава иззад камъка.
— Какво, бездните ви взели, има в онази кутия на гърба ѝ?
Как щеше да обясни това на Бо? Той не би разбрал. Отвори уста, но Ка-поел замаха забързано с ръце, като посочи към Бо, сетне докосна с пръст гърлото си и после посочи обратно към Бо.
Привилегированият облиза устни, докато я наблюдаваше как повтаря жестовете си.
— Какво казах току-що?
Ка-поел кимна.
— „Какво носиш…“?