Тя му направи жест да продължи.
— „О, мили Крезимир от небесата“? — каза Бо.
Ка-поел кимна отново.
— „Крезимир от небесата“? — повтори Бо.
Поредно кимване.
— Крезимир е в тази кутия?
Ка-поел му отправи напрегната усмивка. За изненада на Таниел, Бо, изглежда, ѝ повярва. Привилегированият излезе колебливо иззад камъка. Беше пребледнял и когато отново се присъедини към тях, остави Таниел между себе си и Ка-поел.
— Можех да те уредя с някое добро момиче — каза Бо. — Някое от източен Адопещ. Което не разнася богове в кутии.
Таниел взе ръката на Ка-поел.
— Не е мой тип.
— Разбира се, че не — каза горчиво Бо и придърпа ръкавиците си. — Можем ли вече да тръгваме?
— Бързаш ли?
— Не — отвърна, докато се отправяше надолу по каньона с бърза стъпка. — Е — викна през рамо, — да. Малко.
Таниел се затича да го настигне.
— Какво има?
— Нищо. Момичето може ли да се размърда?
— Името ѝ е Ка-поел.
— Малката сестричка може ли да се размърда? Ще се нуждая от малко почивка тази вечер и предпочитам да я получа в долината, а не в този проклет каньон.
— Кога си спал за последно?
Бо заброи безмълвно на пръстите си.
— Преди пет дни?
— Бездни, Бо, ти…
— Това не е толкова важно.
— Какво тогава?
— Може и да съм оставил новата ми обучаема във военна зона. А убих и двата си коня, за да стигна до теб навреме.
— Чакай, чакай. Имаш обучаема?
— Много приятно момиче. От типа, с който можех да те уредя. Има някои особени способности и аз доста се привързах към нея. Всъщност тя откри къде се намираш. Не бих я оставил, но…
— Да, да. Идвал си да ме спасиш.
— Да.
Те продължиха в мълчание през по-голямата част от следобеда. Таниел принуди Бо да намали темпото, за да може Ка-поел да върви заедно с тях, и така си запроправяха път надолу през каньона. Спряха да почиват едва час след като слънцето ги беше оставило в мрак. Ка-поел пусна безцеремонно кутията с Крезимир на земята и накара Бо да сгримасничи.
— Разкажи ми за тази твоя обучаема — каза Таниел, докато си приготвяха вечеря от порционите на пехотинците.
Бо се смръщи сякаш си беше счупил зъб на парче сухар.
— Как ядете това нещо? Гадост. Обучаемата ми? Няма много за разказване. Поредният притежател на магия. Нали знаеш.
— Каза, че си привързан към нея.
— Така ли? — Бо показно загриза твърдия като тухла сухар.
— Вече си спал с нея, нали? Няма ли някакъв кодекс на поведение против подобни неща?
Бо изгледа кръвнишки Таниел, сетне извъртя очи към Ка-поел, която седеше на земята и си играеше със закопчалка на раницата си.
— Пола не е моя обучаема! — изпротестира Таниел.
Бо подбели очи.
— Не съм спал с Нила.
— О, тя си има име значи? И очакваш да повярвам, че не си я завлякъл в леглото?
— Все още не.
— Сега разбирам.
— И не мисля, че ще го направя.
— Виж, това би ме шокирало — отвърна Таниел.
— Сериозно говоря. Твърде много я харесвам. Тя е умна, находчива. И ще стане по-силна, отколкото аз някога ще бъда.
— Наистина ли? — недоверчиво попита Таниел. Веднъж Бо се беше похвалил, че макар да бе най-младият Привилегирован в адранската кабала, е един от най-силните. Тамас го беше потвърдил. За да каже подобно нещо… — Плаши ли те?
— Не — каза Бо. — Жулин беше плашеща. И въпреки това спах с нея. Нила е просто…
— Чувстваш се заплашен, защото тя е по-добър човек от теб.
— Върви в бездната — отвърна Бо.
Таниел се навъси. Току-що бе мернал нещо с крайчеца на окото си. Дишането му се учести и той леко се измести в опит да погледне наляво, без да бие на очи.
— Е, недей да млъкваш така изведнъж — каза Бо. — Не го мислех.
— Тихо. — Таниел бръкна под куртката си и махна запушалката на барутния рог. Бо го видя и застина. Провери ръкавиците си.
— Какво има? — прошепна Привилегированият.
— Видях петно адранско синьо. Униформа — каза Таниел. — По-надолу в каньона. На около тридесет метра.
— Сигурен ли си?
Таниел устреми сетивата си.
— Да. Сигурен съм. — Той се изправи, бързо последван от Бо, и се извъртя да погледне надолу в каньона.
От една издатина над тях се търкулна камък, после още един, от другата страна на каньона. Шапката на пехотинец се показа и Таниел видя дулото на пушка. После още една. И още една.
Навсякъде около тях по стените на каньона изникваха войници. Таниел спря да брои на двадесет и пет.
— Останалата част от пехотинците — каза, — онези, които бяха на лагер в долината. И с тях ли се разправи?