— Не знаех, че има още — отвърна Бо. — В лагера, който подминах, имаше по-малко от дузина мъже.
Таниел долови как Бо се пресяга Отвъд и почувства изтичането на магия в този свят. Полъх с досег на магия се плъзна около краката на мага и развя куртката му, докато още дузина войници изникваха иззад завоя в долната част на каньона и насочваха пушките си.
— Имат барут — каза Таниел. — Ще трябва, да се приближат още малко, за да мога да го възпламеня.
— Няма нужда — отвърна Бо.
— Какво имаш предвид?
— Разпознаваш ли този символ?
Всички мъже имаха кръпка на рамото си — шеврон с барутен рог под него. Спомни си, че хората, които го бяха пазили, докато се беше намирал в кома, имаха същата кръпка. Някой му беше казал, че принадлежат към специален полк, наречен Железните оси.
— Не са насочили пушките си към теб — каза Бо.
Железните оси. Този специален полк докладваше на охранителя на Тамас.
— Привилегировани Борбадор — извика глас. — Моля, свалете ръкавиците си.
Пръстите на Бо трепнаха. Таниел усети как магията на приятеля му се стяга, като мускули, движещи се под кожата. Вълна на противоречие мина по лицето на Бо и той бавно се отдръпна от Таниел. Всички пушки — от хребета и от долната част на каньона — го последваха. Таниел си спомни повелята, под която се намираше Привилегированият, онази, която щеше да го принуди да убие фелдмаршал Тамас.
— Не го прави, Бо — каза Таниел. Можеше да види как ръцете на магьосника се напрягат и пръстите му шават в очакване. Таниел не знаеше какво може да направи, но това щеше да свърши със сериозно кръвопролитие, ако Бо освободеше магията си.
Внезапно Ка-поел се изправи, като остави кутията с Крезимир на земята. Пристъпи пред Бо, преди Таниел да успее да я спре, и протегна едната си ръка към него.
— Не искаш да стоиш тук, малка сестричке.
Ка-поел тикна подчертано ръката си към него с дланта нагоре.
— Дай ѝ ръкавиците си, Бо. Няма да им позволя да те убият — каза Таниел. И наистина беше така. Щеше да убие стотица от сънародниците си, ако погнеха Бо. Би умрял рамо до рамо с приятеля си, ако се стигнеше до там. Той се взира настоятелно в Бо, докато Привилегированият не кимна едва забележимо в знак, че е разбрал значението на думите му.
Бо отпусна ръце. Гледаше гневно надолу към каньона, докато сваляше ръкавиците си пръст по пръст, след което ги постави в протегната длан на Ка-поел. Тя ги взе и се спусна през каньона, докато не достигна адранските войници. Един от тях ги огледа, кимна рязко и ѝ разреши да премине.
След малко тя се появи отново — не беше сама.
Фелдмаршал Тамас се изкачи сковано по каньона към Таниел. Като че ли се беше състарил с десет години за последните няколко месеца и изглеждаше по-крехък, отколкото Таниел можеше да си представи. Ако се съдеше по походката му, беше ранен. При това лошо.
— Изглеждаш сякаш си изпълзял от бездната, татко — каза той.
— И ти не изглеждаш много по-добре — отвърна Тамас. Той стоеше вдървено и оглеждаше Бо с крайчеца на окото си, както някой би наблюдавал пещерен лъв, седнал на верандата му. Сетне отново се обърна към сина си. Таниел пое дълбоко дъх в опит да се успокои. Последно беше чул, че баща му е смятан за мъртъв, и макар да имаше причини, поради които да допусне, че може да е оцелял, Таниел не бе имал време нито да скърби, нито да се радва. Сега го заля поток от емоции, които се опита да овладее, както и да си придаде безизразно изражение.
— Радвам се да видя, че си още жив — каза Таниел.
Лицето на възрастния мъж беше безстрастно. Върхът на военната дисциплина.
За първи път обаче, откакто майка му умря, Таниел видя сълзи в очите на баща си.
— Ти също, капитане.
Глава осемнадесета
Тамас даде заповед тази нощ да се лагерува в долината.
Постави Олем начело на вдигането на стана, но сам направи обиколките, като вървеше бавно покрай палатките, махваше в отговор на поздравите и напомняше на мъжете, че им предстои ранно ставане и дълга езда и затова трябва да си починат. След като приключи, намина да провери затворниците, сетне и постовите.
— Трябва да си починете, сър.
Фелдмаршалът подскочи. Зад него, на брега на малката рекичка, която минаваше през центъра на долината, стоеше Таниел.
— Добре съм — отвърна Тамас.
— Размотаваш се, откакто спряхме да стъкмим лагера. Загубата на сън няма да ни върне по-бързо на фронта.
Тамас погледна към сина си. Таниел изглеждаше пораснал. Слаб от седмици глад, с измършавели бузи, той пак успяваше да изглежда здрав физически. Беше натрупал мускули, откакто Тамас го бе изпратил към Южната планина със заповеди да убие Бо. Като че ли се беше случило в друг живот. Колко време беше минало? Шест месеца? Може би по-малко?