— Трябваше да пътуваме през нощта — каза Тамас. Той потисна прозяването си. — Напуснах в твърде критичен момент.
Таниел пренесе тежестта си от единия крак на другия.
— Съжалявам, че представлявам такова неудобство.
— Не исках… — Тамас потисна раздразнената си въздишка и се обърна към сина си. — Нямах това предвид. Просто… битката… Беше страшен риск да я оставям в чужди ръце.
— Нямаше нужда да идваш за мен.
— Е, сега вече го знам. — Фелдмаршалът се засмя. Дори и на него му се стори пресилено. — Трябваше да оставя всичко на Бо и да си стоя на фронта.
— Нерешителността не ти е присъща. — Таниел ритна едно камъче в реката.
На Тамас му се искаше да знае какво да каже. Никога не беше бил чудесен баща, това му беше добре известно. Но дори той можеше да види, че има нещо различно в Таниел. Нещо, което не можеше съвсем точно да определи. Усещаше магията около него дори без да отваря третото си око, макар да беше много изкусна. Вероятно заслуга на онази дивашка вещица, към която Таниел беше така привързан. Тамас имаше въпроси относно това момиче.
— Бо вече не е заплаха за теб — каза Таниел. — Няма нужда да го държиш вързан и под стража. Върни му ръкавиците.
Тамас потри слепоочията си.
— Така ще е само докато се върнем.
— Ако се върнем — рече Таниел. — Освен това се нуждаем от помощта на Бо срещу кезианците — и ще я получим. Малко доверие може да направи чудеса.
— В момента доверието ми е болна тема — каза Тамас. Той потърка раната под палтото, която го сърбеше. Единствено постоянният барутен транс потушаваше болката и то едва.
— Хиланска — рече Таниел.
Тамас прочисти гърло, за да прикрие изненадата си.
— Как разбра?
— Когато Крезимир ме хвана, накара Хиланска да ме разпознае. Знам, че той е пратил тези копелета. — Таниел кимна с глава към импровизирания затвор в средата на лагера, където се намираха около сто и петдесет от хората на генерала.
Тамас се замисли за момент, сетне разкопча куртката си. Повдигна ризата и изложи кожата си на вечерния хлад.
— Наръга ме право между ребрата.
— Изглежда зле. — Таниел огледа раната от почтително разстояние, с ясното съзнание какво означаваше за баща му да покаже уязвимостта си.
— Извадих късмет. Острието влезе и излезе, без да засегне нищо важно. — Той смъкна ризата си обратно и бавно закопча куртката.
— Трябва да дадеш на някой Привилегирован да те прегледа.
— Деливанският крал води няколко лечители със себе си. Ще се погрижа да я прегледат, когато пристигне. Дотогава няма да ме убие. Хиланска. Това проклето копеле. Приятели сме от десетилетия. Беше шафер на сватбата ми. Знаеше всичките ми планове за преврата.
— Виж тази рана няма да заздравее — тихо каза Таниел.
Тамас си нямаше доверие да отговори, но си позволи да кимне. Постояха така няколко минути, в мълчание, след което той каза:
— Михали щеше да ми е от полза. Ха. Не мога да повярвам, че го казах. Луд готвач-бог. Нямам проклета представа какво ще правя без него. — Фелдмаршалът почувства влага в крайчетата на очите си. Вероятно се насълзяваха от студения вятър.
— Михали — поде Таниел. — Той…
— Вие сте се срещали? — Сигурно не трябваше да се изненадва. Михали беше на всяка манджа меродия.
— Да. Каза, че сега съм различен. От части благодарение на магията на Ка-поел, а също и поради връзката ми с Крезимир.
Тамас запази мълчание. Таниел сам щеше да реши кога да говори. Всякакви подтици от негова страна щяха да са безплодни.
След известно време Таниел каза:
— Михали мисли, че сега съм като Жулин. Или поне барутния еквивалент на предей.
Тамас стисна зъби при споменаването на Жулин. Толкова много предатели. Толкова много вероломства. Как можеше синът му да е като нея?
— Не можеш да приемеш нищо от казаното от Михали сериозно.
— Мисля, че е прав — отвърна Таниел. — Не съм ял почти нищо, докато бяхме горе в планината, но и не бях много гладен. Нямах и прашинка барут, но пак можех да различавам детайли от сто метра разстояние — не може да се сравнява с подсилването от барута, но нощното зрение, слуха и обонянието ми са по-добри от преди. — Той погледна към Тамас и изведнъж очите му се зачервиха. — Откъснах челюстта на един мъж. Без никакъв барут! Извадих реброто на Пазител и го убих с него. Е, тогава имах барут.
— Бездни — ахна Тамас.