Таниел изсумтя.
— Нали? Изключително труден съм и за убиване. Кървя, но съм по-силен, по-бърз. Крезимир заповяда на хората си да ми счупят ръката. Не можаха. Променил съм се, татко, и това ме ужасява. Михали е мъртъв, Ка-поел не може да говори и просто няма откъде да разбера какво се случва с мен. — Таниел се взираше надолу, към ръцете си. Гласът му преливаше от емоции.
— Таниел — поде Тамас и стисна ръката му със своята. — Слушай. Каквото и да се случва с теб, ще го преживееш. Ти си борец. — Ти си мой син, добави безмълвно.
— А ако не си заслужава преживяването?
За момент Таниел не беше мъж, а изплашеното момче, което Тамас бе държал в обятията си след смъртта на Ерика. Той го сграбчи за раменете и грубо го придърпа в прегръдка.
— Винаги си заслужава, синко.
Останаха така за няколко минути. Най-накрая Таниел се отдръпна и избърса носа си с ръкав. Тамас изпусна треперлив дъх и се надяваше, че Таниел не е видял собствените му сълзи.
— Татко?
— Да?
— Застрелях Крезимир в окото. А после, когато ме хвана в старата крепост, го ударих в лицето.
За момент Тамас остана втренчен в сина си, шокиран от абсурдността на всичко това. Започна като лек спазъм дълбоко в стомаха му, подир което той отметна глава назад и избухна в смях. Миг по-късно Таниел се присъедини към него и двамата се смяха, докато сълзите не потекоха по лицата им и Тамас не бе принуден да спре, тъй като раната го заболя неимоверно. Двамата се успокоиха и известно време се взираха един в друг.
— Съжалявам, че бях такъв — каза Тамас. Беше болезнено да го изрече, но едновременно с това почувства как му олеква. Наблюдаваше лицето на Таниел за някаква реакция, но то изведнъж стана резервирано. Таниел се извърна и фелдмаршалът се уплаши, че ще си тръгне.
— Ти имаш много деца — каза синът му и махна с ръка, за да обхване целия лагер. — Всичките ти войници.
— Само един от тях е от значение.
— Всичките са от значение. Татко, би ли ми направил една услуга?
— Разбира се.
— Прости на Влора.
Тамас повдигна вежди. Не беше знаел какво да очаква, но със сигурност не беше това. Прокара пръсти през косата си и напипа белега от куршума, който бе облизал скалпа му в битката при Крезимирови пръсти.
— Може да отнеме известно време.
— Просто опитай.
— Добре.
— Благодаря. И татко? Ка-поел разнася фигурка на Крезимир на гърба си. Тя е единственото, което го спира да не избие всички ни.
— Какво?
— Има и още нещо. — Таниел пое треперлив дъх. — Влюбен съм в нея.
Тамас се промъкна в лагера на основните адрански сили ден по-късно, като човек, изгубил ключовете за собствения си дом.
Не беше грандиозна поява, отсъди той — Олем показа съвкупност от заповеди на един постови, а Тамас, смъкнал шапката ниско над очите си, се криеше зад реверите на палтото си. Но той не се и нуждаеше от грандиозна поява. Тъкмо обратното.
Постовата прегледа документа, примижала с очи, за да може да го прочете на слабата дневна светлина, устните ѝ се движеха безмълвно. Самият Тамас бе съставил тези заповеди, подписани със собствения му подпис най-долу. Постовата приключи с прегледа, върна документа на Олем и погледна подозрително Тамас.
— Всичко изглежда наред — каза и им махна да преминат.
Тамас изпусна лека въздишка, докато влизаха в лагера, и двамата се изгубиха сред палатките, за да отклонят подозренията от всеки пазач, който можеше да ги последва. Би предпочел хората му да претърсват по-подробно странниците — бяха обучени да не търпят подобни подмолни глупости, които като че ли винаги се бяха харесвали на офицерите аристократи. От друга страна обаче, се радваше, че влезе, без да бъде подробно разпитван.
Лагерът започваше да се разбужда, мъжете излизаха от палатките си, варяха кафе върху въглените на готварските огньове, перачките сновяха из лагера, за да раздадат чистите униформи. Двамата с Олем свалиха палтата си и се запрокрадваха през последните стотина метра до командната палатка. Наоколо имаше само неколцина мъже и тези, които го разпознаха, се отърсиха от умората си и отдадоха чест.
— Добро утро, сър.
— Добро утро.
— Добра работа онзи ден, сър. Исках да ви поздравя по-рано, но не съм ви виждал.
— Благодаря. Продължете — каза Тамас и махна на един лейтенант да продължи със закуската си. После се приведе към Олем и прошепна: — Е, явно сме спечелили, щом армията е непокътната.
Някакъв капитан го прекъсна с поздрав и „Добро утро“.
— Поздравления за победата, сър — каза жената. — Да изпратите Сто и първа в средата, беше много находчиво.