Тамас кимна учтиво и след като я подминаха, продължи:
— И изглежда, никой не се е усетил.
— Добра работа, сър — каза Олем и се усмихна накриво. Той беше изпаднал в истерия при идеята да тръгнат да търсят Таниел и Тамас можеше и да се откаже, ако Влора не беше надвикала протестите му. — Предполагам, че можете да кажете, че сте ме предупредили.
— Ще почакам с това, докато науча бройката на жертвите — отвърна Тамас и приключи с ръкостискането с двама редници, които разпалваха въглените за закуската си. Миг по-късно двамата с Олем стигнаха командната палатка и постовите се изпънаха за поздрав, като единият задържа покривалото на входа, докато влизаха.
Белите стени на палатката позволяваха проникването на достатъчно светлина, та Тамас да може да различи няколко фигури. Влора, която очакваше да е там. Тя лежеше на няколко стола, ботушите ѝ бяха на пода до нея, и леко похъркваше. Другите обаче не бе очаквал. Бригаден генерал Абракс дремеше на стол до вратата, смъкнала шапка над лицето си и отпуснала брадичка на гърдите си, а инспектор Адамат бълнуваше в съня си от мястото си на пода. В ъгъла се бе свил още някой — бъркотия от къдрава кестенява коса, разпиляна по одеялото.
— Капитане — каза Тамас. Влора не отговори.
Олем се приведе над нея.
— Влора. — Той я побутна по коляното, след което нежно докосна бузата ѝ. Тя се събуди стреснато и замига изморено към Олем, а сетне и към Тамас.
— Сър — каза и се изправи на крака, като успя да отправи недотам енергичен поздрав.
— Свободно, капитане — отвърна Тамас. Той погледна към Абракс. Може би трябваше да излязат навън. Не му се искаше да я буди. Най-добре беше тези неща да се вършат едно по едно. — Как мина?
Влора потърка сънените си очи.
— Доста добре, сър. Кезианците се хванаха в капана ни. Успяхме да ги изненадаме с нападението ни, а Крилете удържаха своето. Беше решителна победа. Мина почти напълно както казахте.
— Почти?
— На няколко пъти ми се наложи да импровизирам. Написала съм пълен рапорт. На бюрото ви е.
— С нетърпение очаквам да го прочета. — И най-добре да го направя скоро, ако ще поддържаме фарса, че съм бил тук през цялото време и съм раздавал заповеди. — Жертви?
— Петнадесет хиляди сто седемдесет и четири.
Тамас се олюля. Толкова много? Това беше една четвърт от армията му, без да се броят нередовните.
— Бездни — каза той.
— Полковият разбор на загубите също е на бюрото ви.
— А кезианците?
— Отстъпиха чак до Фендейл.
— Какви са техните загуби?
— Все още не можем да сме сигурни, сър, но преценихме, че са около деветдесет хиляди. Пленихме около двадесет и пет хиляди.
Тамас почувства как част от напрежението се оттича от тялото му.
— Значителна бройка.
— Така е, сър. Поздравления.
Тамас си позволи да вдиша дълбоко и да изпита надежда за тази война.
— Благодаря, че остана тук.
Влора заби поглед в краката си.
— Това е най-малкото, което можех да направя, след като настоях да тръгнете след Таниел. Дадох всичко от себе си.
— Мисля, че сложността на задачата отговаря на възможностите ти.
— Просто изпълнявах нарежданията ви. Сър?
— Мисията ми беше успешна, капитане, ако ще питате за това.
Влора изпусна една не особено сдържана въздишка на облекчение. Тамас се зачуди какво щеше да каже тя за изявлението на Таниел, че е влюбен в дивач… в Ка-поел. Фелдмаршалът го беше посъветвал да го пази в тайна известно време, но честно казано, самият той не знаеше какво мисли по този въпрос. Не разполагаше с лукса да се занимава с това точно сега. Хвърли поглед към купищата хартия на бюрото си. Трябваше да прегледа всичко, за да научи подробностите от битката. Ако Влора бе допуснала грешки, вината щеше да е изцяло негова, защото я бе оставил сама.
— Егоистичен, глупав позьор!
Гласът се вряза ядно в мислите на Тамас. Той се извъртя и откри Абракс будна и на крака. Тя пристъпи към него, спря на една ръка разстояние и размаха пръст. Фелдмаршалът отстъпи леко назад. Тя в никакъв случай не беше едра жена, но така разгневена, беше внушителна. Абракс го мушна с пръст в гърдите.
— Каква проклета идиотщина ти е влязла в главата, Тамас? Как можа да ни го причиниш? На мен? На цялата ти армия?
— Какво съм причинил? — попита кротко той.
От устата ѝ се разхвърча слюнка.
— Изостави ни в навечерието на решаваща битка. Остави капитан начело на армията си и избяга с цяла рота от най-добрите си войници, и за какво?
— Заради сина ми.