— Боя се, че няма да съм от голяма полза, сър.
— Всяка помощ е от значение. Сега бих… — Тамас се спря. — Госпожице, бихте ли дошли насам?
Момичето с къдравата червеникава коса пристъпи бавно откъм ъгъла. На пръв поглед изглеждаше срамежлива, но след по-обстойния си оглед Тамас разпозна предпазливост — като животно, подушващо въздуха, за да определи дали е пред приятел, или враг.
— Нила? — внезапно възкликна Олем.
— Здравей, капитане — каза момичето и отправи лека усмивка към Олем.
— Какво правиш тук?
— Ти си перачката! — изтърси Тамас, след като споменът изникна в главата му. — Която изчезна с момчето на Елдаминз. — Той присви очи. — Ти пък откъде се взе? Какво правиш тук?
Нила направи реверанс, след което прибра ръце зад гърба си.
— Фелдмаршале — поде тя, — не съм отвлякла момчето на Елдаминз. Не точно. И двамата бяхме заловени от лорд Ветас и избягахме, когато Адамат нападна местообиталището му. Инспекторът ще потвърди.
— Така ли е, инспекторе?
Адамат кимна, макар и колебливо.
— Не съм запознат с цялата история, сър. Но тя е честно момиче.
Тамас се облегна назад. Всяка вена в главата му като че ли пулсираше, а болката от раната бе изплувала над барутния му транс. Имаше да свърши толкова много неща. Можеше ли да си позволи някаква почивка? Погледна внимателно към Влора и Олем с крайчеца на окото си. Олем бе свъсил чело, а Влора наблюдаваше цялата ситуация с веселие. Тамас се зачуди дали тя знае, че Олем бе ухажвал момичето едва преди няколко месеца. Но пък с тях двамата беше свършено, нали?
— Значи тя е с теб? — обърна се той към Адамат.
— Не, сър — отвърна инспекторът и се закашля в ръката си.
Тамас повдигна вежди към перачката.
— Е?
— Аз съм ученичка на Привилегирования Борбадор, сър — отвърна Нила с пореден поклон.
— Ти си Привилегирована? — попита Олем.
— Да. Фелдмаршале, ако мога да попитам, къде е Борбадор?
— А — поде Тамас и се насили да се изправи на крака. — Това е друг важен въпрос. Адамат, разбирам, че си бил свидетел как Привилегированият Борбадор се е отървал от своята повеля — онази, която го задължава да ме убие.
— Така е. Видях как сваля скъпоценния камък със собствените си очи.
Тамас почувства облекчение от поредната вдигнала се от плещите му тежест.
— Чудесно. Благодаря, инспекторе. Олем, ще заведеш ли Нила при учителя ѝ? И освободи Бо от ареста. Позволено им е да напуснат, но ще съм благодарен, ако Борбадор дойде да ме види преди това.
Олем придружи Нила извън палатката, а подир кимване от страна на Тамас Адамат ги последва. Фелдмаршалът седна отново в стола си и се свлече в него с въздишка.
— Сър — каза Влора, — трябва да си починете.
Той се облегна назад, притисна длан до раната си и затвори очи.
— Имаме работа за вършене.
— Заслужихте си почивката, сър. Ако не възразявате.
— Още не съм.
— Какво възнамерявате да правите?
Тамас отвори едното си око. Влора връзваше ботушите си.
— Възнамерявам да прогоня кезианците от страната си веднъж завинаги. Да сломя армията им, а сетне и краля им. А после ще видим каква е тази армия, която държи Адопещ.
Глава деветнадесета
Нила и Олем вървяха из лагера мълчаливо, а междувременно Олем поздравяваше войниците, като отдаваше чест на офицерите и кимаше на пехотинците. Нила беше все още замаяна, а ароматът от закуската на един офицер — шунка и яйца, ако не грешеше — накара стомаха ѝ да изкъркори. Не беше спала от два дни, тъй като сънищата ѝ бяха изпълнени с писъците на умиращите, звука от оръдията и миризмата на изгоряла плът.
— Разбираш, че е жизненоважно хората да мислят, че Тамас е бил тук през цялото време на битката, нали? — попита Олем с тих глас.
Това бяха първите му думи към нея, откакто напуснаха палатката. Тя усети как емоционалната ѝ преграда се вдига и отговори бързо:
— Напълно. Ще си мълча. — За какво говореха? А, да, за отсъствието на Тамас. Какво значение имаше, че не е бил тук, след като бяха спечелили? Но пък наемнически генерал Абракс бе изглеждала доста ядосана.
— Благодаря. — Олем спря близо до края на лагера, далеч от обсега на слуха на най-близките постови, и се загледа в сутрешния сумрак. — Трябва да пристигнат всеки момент.
— Кои?
— Хората от експедицията ни. Взехме двеста мъже, за да намерим сина на фелдмаршала. Намерихме го, както и Привилегирования Борбадор, и над стотина пленници. След като подсигурихме затворниците и се уверихме, че Таниел е в безопасност, двамата с фелдмаршала избързахме напред, за да се промъкнем в лагера, та да изглежда, че сме били тук през цялото време. Останалите скоро ще се присъединят към нас.