— Няма ли да се разчуе? Ако двама души знаят една тайна, значи я знаят и всички останали. — Тя си спомни случай в къщата на Елдаминз, когато бяха хванали една от прислужниците да спи с главния готвач — и то точно жената на готвача ги беше хванала. Бяха се опитали да избегнат скандала, като го пазят в тайна, но прислужницата се беше разприказвала и готвачът беше освободен.
Олем извади хартийка от куртката си и започна да си свива цигара.
— Разбира се. Ще плъзнат слухове. Но както и ти каза, спечелихме битката, така че това няма да е от голямо значение. Стига Крилете да не решат да го направят на проблем, то ще си остане само слух.
Той приключи със свиването на цигарата и ѝ я подаде.
— Не, благодаря.
Олем кимна, запали цигарата с клечка кибрит и запуши мълчаливо. Нила се загледа в профила му и се зачуди какво ли е преживял през последните няколко месеца. Беше го сметнала за мъртъв, когато чу, че фелдмаршалът е приклещен зад вражите редици. Но ето че беше тук и изглеждаше все така добре — само дето се беше сдобил с нов белег над едното око и с по-дълга брада.
Беше странно да си представи, че я е ухажвал. Ако нещата се бяха развили по друг начин, сега можеше да са любовници.
Тя се вкопчи в тази частица носталгия, за да заглуши гласовете в главата си — гласовете на всички онези войници, които беше погубила с вълна от огън.
— Несъмнено си постигнала много в живота си през последните месеци — ненадейно каза Олем.
Нила сведе глава.
— Ти също. Чух някой да те нарича полковник. Поздравления.
— Това е временно — отвърна Олем.
— О. Не знаех, че могат да правят временни повишения.
— Не могат. Фелдмаршалът иска да остана полковник. Аз просто…
— Не мислиш, че можеш да се справиш?
Олем тръсна цигарата си и стъпка с крак пепелта.
— Не е за мен. А ти? Привилегирована! Това е удивително. Винаги съм смятал, че си нещо повече от перачка. — Той ѝ се усмихна и тази пролука във фасадата му разкри дълбока умора.
— Перачеството е добра работа — каза Нила някак по-отбранително, отколкото възнамеряваше. Тя прочисти гърло. — Затова ли ме ухажваше? Защото ме смяташе за нещо повече? Може би шпионин? — Нима се оказваше, че интересът му е бил фалшив? Опита да се ядоса при тази мисъл, но не разполагаше с толкова енергия.
Олем дръпна от цигарата си и погледна Нила в очите.
— За шпионин — не. — Той прочисти гърло, след което добави: — Радвам се, че си Привилегирована. Ще имаме нужда от теб, преди всичко това да свърши.
Имаше предвид, че ще имат нужда да убива още хора. От предложението ѝ се повдигна. Все още виждаше почернелите скелети и долавяше мириса на димящи човешки останки.
— А, ето ги — каза Олем и ѝ спести необходимостта да отговаря. Върволица от яздещи мъже се появи иззад едно възвишение, с факли и фенери в ръка. Спряха пред постовите, които им махнаха да влязат, и десет минути по-късно те достигнаха Нила и Олем.
Телохранителят се поинтересува как е минала мисията. Един майор му докладва, че е била успешна и сред групата се надигнаха радостни възгласи. Нила чу как един от постовите извиква към другия:
— Таниел Двустрелни е жив! Върнал се е!
Вестта се разпространи като горски пожар и Нила не можа да не се усмихне на избухналите след няколко мига радостни овации от лагера зад тях. Изглежда, Таниел беше обичан.
Някакъв мъж спря коня си пред Олем. Косата му беше мръсна, черна брада скриваше изтощеното му, изпито лице. Кожата му беше смесица от синини и белези. Носеше адранска куртка, закичена с емблема с буре барут. Таниел Двустрелни, предположи тя. В седлото зад него седеше най-поразителното момиче, което Нила беше виждала.
Беше дивачка; белезникавата ѝ кожа беше покрита с бледи лунички, късата ѝ коса беше червена като факла — далеч по-ярък оттенък от собствените ѝ кестеняви къдрици. Мъжът хвърли любопитен поглед на Нила, след което очите му се насочиха към Олем. Момичето обаче срещна погледа ѝ и го задържа за момент, смигна ѝ и се усмихна закачливо.
Мъжът кимна на Олем.
— По-добре иди да видиш баща си — каза телохранителят. — Трябва да знаеш, че даде заповед Бо да бъде освободен.
Таниел въздъхна облекчено и удари леко с юздите. Спътничката му се извърна в седлото, за да погледне назад към Нила, която също я гледаше в отговор, докато двамата не потънаха сред лагера.
— Значи това е синът на фелдмаршала? — попита тя.
Олем дръпна от цигарата си.