— Да.
— А момичето?
— Ка-поел.
— Тя е дива магьосница? Чувала съм слухове за нея.
— Да. — Олем стъпка фаса с крак. — Тя е, както казва фелдмаршалът, особен случай.
Нила видя Бо малко по-назад в редиците. Беше заобиколен от войници, костюмът му беше измачкан, а косата — разрошена. Искаше ѝ се да изтича да види как се е справил, но обидата от това, че я беше изоставил — и то не къде да е, а във военна зона — я възпря.
— Здравей, Нила — весело каза Бо, докато се приближаваше. Той хвана рога на седлото си с две ръце и веднага стана ясно, че са здраво вързани. Двамата едри адрански пехотинци, намиращи се най-близо до него, не го изпускаха от очи. — Здравей, Олем.
— Привилегировани — отвърна Олем с кимване.
— Свободен ли съм вече?
Олем кимна на мъжете, пазещи Бо, и скоро той беше вече на земята, с развързани ръце и разтриваше изтръпналите си китки. Един от пазачите му подаде ръкавиците, които той прие без суетене, и скоро двамата с Нила останаха сами.
— Е — каза Бо и сложи ръкавиците в джоба си, след което кимна сякаш на себе си. — Радвам се, че това свърши. Къде ще спим? И съм прегладнял, да вървим…
Нила вложи цялата си сила в плесницата. Почувства удара чак в рамото и по цялото си тяло, а главата на Бо се извъртя почти наобратно. Шамарът бе придружен от звучното ахване на над дузина войници, станали свидетели на случката.
Бо допря ръка до бузата си и изгледа Нила. Мисълта, че току-що бе зашлевила Привилегирован с всяка частица сила, която притежаваше, накара коленете ѝ да омекнат, но Нила си напомни, че вече и тя беше Привилегирована. За добро и за зло.
— За какво, в името на бездната, беше това? — поиска обяснение Бо.
— За това, че ме остави във военна зона.
Той затърка бясно страната на лицето си.
— Кълна се, че ще убия следващия човек, който ме удари. Изглеждаш добре! За какво, бездната да те глътне, си толкова ядосана?
— Аз… — Гласът на Нила внезапно заседна в гърлото ѝ. Образът на овъглени парчета кост и плът заплува пред очите ѝ, а връхчетата на пръстите ѝ бяха изтръпнали, при това не само от плесницата. Все още можеше да усети как магията протича през нея, ужаса и възторга, когато се превърна в проводник на разрушителни сили. Зрението ѝ се размаза.
Бо я хвана в мига, в който се олюля. Отведе я встрани от слизащите от седлата войници, като я държеше за лакътя, и когато заговори, гневът в гласа му беше заменен от притеснение.
— Какво се случи?
Тя поклати глава със знанието, че сигурно изглежда глупаво — със зачервени бузи и стичащи се по лицето ѝ сълзи. Една Привилегирована не се държеше така. Нила почувства ръцете на Бо от двете страни на лицето си и той я принуди да го погледне в очите.
— Какво се случи? — попита я отново.
— Убих ги. — Мразеше се заради това колко жално бе прозвучал гласът ѝ.
— Хайде. — Бо я хвана за ръка. Поведе я през лагера, обгърнал я с ръка, за да я предпази от зяпачи, както брат би защитил скърбящата си сестра. Спомняше си, че ѝ задава въпроси и че тя му отговаря през хлиповете си, и скоро вече бяха в палатката ѝ. Той запали фенер и го окачи. — Разкажи ми.
Нила бе успяла да се съвземе и след няколко дълбоки глътки въздух започна:
— Бях назад с багажа. Кезианците ни нападнаха. Имаше много мъже — те превъзхождаха мъжете, пазещи багажа. Бях толкова ядосана, че не мога да сторя нещо. Просто продължих да се опитвам и опитвам да направя връзката. — Тя изимитира щракане с пръстите си, но се увери, че те не се докосват. — Мислех, че ако успея да създам огън, ще мога да помогна. И изведнъж успях. Направих правилния жест и огънят потече през мен така леко. Изтичах пред защитниците и просто го отприщих.
— Огън? — тихо попита Бо.
Тя кимна.
— Беше като да гледаш вълна, която се носи над равнините. Опитах се да я контролирам, но тя растеше ли, растеше и тогава припаднах. — Нила усети как сълзите напират отново. — Когато се събудих, инспекторът ме беше извел в безопасност. Опита се да скрие истината от мен, но аз видях обгореното поле отдалеч. Аз ги убих.
Бо извади от джоба си манерка и ѝ я подаде. Тя отпи благодарно няколко глътки.
— Припадането е често срещано, когато почерпиш твърде много сила и не я контролираш правилно — каза Бо. — Това е защитният механизъм на тялото, който те спира да не се самоунищожиш. Колко?
— Какво колко?
— Колко уби?
Нила се извърна.
— Хиляди.
Тя вдигна поглед в очакване да види собственото си отвращение, изписано на лицето на Бо. В крайна сметка, тя беше чудовище, нали? Беше убила мнозина само с няколко жеста.