— Простете, сър — промърмори един от войниците. Друг срита първия в пищялите.
— Всичко е наред — каза Тамас. Част от него искаше да се изсмее. — Не бих очаквал нищо друго от тях — той посочи към пазачите си, — ако аз бях с някого в леглото. — Същият войник се изсмя тихо и отново беше изритан.
След малко Влора излезе от палатката на Олем, докато обличаше куртката над полузакопчаната си риза. Ботушите ѝ бяха все още развързани и тя спря, за да ги завърже, докато Тамас изчакваше, след което го последва встрани от огъня.
— Съжалявам, сър — каза тя, когато Олем и останалите вече не можеха да ги чуят.
— Хм? За какво?
Влора се закова на място и Тамас се извърна към нея с въздишка.
— Такъв е животът, Влора. Ти самата ми го каза. Радвам се, че все още можете да намерите нещо в обятията си. Иска ми се и аз да разполагах с подобен лукс.
— Сър? — Влора го зяпна с отворена уста и Тамас потисна лека усмивка. Все още можеше да изненадва хората. Хубаво беше да го знае. Влора продължи: — Имате предвид…
— Не съм тук, за да те порицавам. Търсех те по друг въпрос. Имай предвид, че сближаването между ранговете си е нарушение. Но в момента нямам сили за това.
— Благодаря ви, сър. — Тя го гледаше предпазливо сякаш очакваше да последва още нещо. — Изпращате смесени сигнали, сър.
— Знам. Съжалявам. Иска ми се животът да беше малко по-директен, но мисля, че след последния ни разговор промених мнението си по този конкретен въпрос.
Влора наклони глава на една страна.
— Олем смяташе, че сте го повишили само за да ни попречите да спим заедно.
— Така ли? Ха. Щеше ми се да се бях сетил за това. Но не съм. Повиших го, защото обстоятелствата го налагаха и той е един от малкото хора, на които вярвам напълно. — Той въздъхна и изостави темата с махване на ръката си, като устоя на подтика да каже още нещо. Все още не одобряваше връзката им, но вече не смяташе, че му е работа да се меси. — И като стана дума, повишавам те.
Влора замига насреща му.
— Простете?
— Казах, че те повишавам. До полковник всъщност. Засега ще си по специално назначение като Олем, но възнамерявам да те сложа начело на твой собствен полк преди края на войната.
— Не разбирам. Не съм направила нищо, за да го заслужа.
— Не си? Капитане… имам предвид полковник, прекарах последните два дни в четене на доклади относно битката и действията ти. Били са, с една дума, брилянтни.
— Аз единствено следвах вашите инструкции — тихо каза Влора.
— Никой план не е идеален. Дори моите. Над дузина критични ситуации са изисквали вниманието ти, без да можеш да разчиташ на моето наставление, и с всяка от тях си се справила точно както бих постъпил и аз. В случая, в който си изпратила две роти на помощ на наемническия лагер, си се справила дори по-добре. Аз щях да ги оставя да се пържат, след което да разчистя бъркотията веднъж щом хаосът утихне, което щеше да е грешно.
Тамас не смяташе да продължава, но думите просто се изсипаха от устата му.
— Това са, разбира се, необичайни обстоятелства. През последните месеци изгубихме много офицери, и то не всички поради смърт или раняване. — Предателството на Хиланска и кражбата и бягството на Кет все още го глождеха. — През следващата седмица ще последват още стотици повишения и ти няма да си единствената, която ще прескочи някой ранг. Винаги съм смятал да държа барутните си магове като стрелци и войници, но сега виждам, че трябва да повиша онези с талант.
— Андрия също трябва да бъде повишен.
— Ще бъде. Веднага щом пристигне с краля на Делив. Но Андрия е твърде невъздържан. Твърде отмъстителен. Винаги се е справял по-добре с малки групи, поради което и пое кабалата след Сабон. Но ти винаги си имала таланта да виждаш нещата в пълнота и онзи ден го доказа.
— Благодаря, сър.
Тамас кимна.
— Тази война още не е спечелена, полковник. Дотогава, недей да ми благодариш.
Те постояха известно време в мълчание. Влора заговори първа:
— Сър?
— Да?
— Може ли да вървя?
— О. О, да! Върви. Чакай, вземи. — Тамас постави златните кюлчета в ръката ѝ и сви пръстите ѝ около тях. Изведнъж почувства силен порив да се приведе и да я целуне нежно по челото, благословия към дъщеря, но се сдържа достатъчно дълго, та в следващия миг тя да се хвърли напред и да го прегърне. Той установи, че също я прегръща. После Влора си тръгна и Тамас остана загледан след нея.
— Ъм, сър — каза глас.
Тамас се обърна и откри някакъв секретар да изчаква наблизо.
— Какво има?
— Инспектор Адамат ви очаква.
— А, да. Разбира се. Идвам веднага. — Той хвърли последен поглед в посока на Влора, но тя беше изчезнала.