Адамат пренесе тежестта си от единия крак на другия и потисна прозявка. Беше почти полунощ и все още нямаше следа от фелдмаршала. Да си тръгне ли? Или да чака?
Нямаше съмнение, че Тамас иска да го разпита за поредицата от събития, достигнали връхната си точка със смъртта на Ветас. Всичко беше в доклада му, разбира се, но един доклад не беше като да го чуе лично. Тамас обичаше да е изчерпателен. Адамат се надяваше, че няма да е твърде изчерпателен.
Инспекторът беше решил, че вече ще избягва всякакви въпроси относно Йосип, доколкото можеше.
Той прокара пръсти през косата си и почеса плешивото си петно. Беше прекарал безброй часове да оглежда онзи Пазител в съзнанието си и бе достигнал до заключението, че перфектната памет е без всякакво съмнение проклятие. Без нея може би щеше да се убеди, че всичко е просто игра на светлината: онзи Пазител изобщо не прилича на сина му, а липсващият безименен пръст е просто съвпадение.
Но колкото повече оглеждаше деформирания гръб и изкривената, но все пак юношеска челюст и гладките бузи, се убеждаваше, че синът му е бил превърнат в Пазител.
Какво бяха сторили на невинното му момче? Първо пленник, след това барутен маг, продаден в робство, а сега това. Адамат се опита да си спомни всичко, което знаеше за Пазителите. Те бяха обикновени хора, преобразени от кезианско магьосничество в извратени същества, лишени от всичко, освен първична интелигентност, и бяха промили мозъците им, за да се подчиняват на кезианските главнокомандващи. Тези нови, черни Пазители, създадени от барутни магове, бяха скорошно творение. Някои от войниците си шушукаха, че са създадени от самия Крезимир, тъй като никой от Привилегированите не притежаваше достатъчно мощ, за да изврати барутен маг.
Какво страдание бе причинило това? Каква болка бе принуден да изтърпи синът му заради злия бог? Адамат превърташе сцената в главата си отново и отново и изучаваше очите на създанието. Очакваше, че при по-близко вглеждане в тях ще открие гняв и подсилена с магия ярост.
Но там се четеше единствено страх, от типа, който се виждаше в очите на глупав вол, откарван на заколение.
— Инспекторе?
Адамат чу шумоленето на покривалото и припряно избърса очите си, и приглади палтото си.
— Тук съм, сър.
— Инспекторе, какво правиш тук в тъмното? — попита Тамас. Инспекторът чу как фелдмаршалът рови из бюрото си, а сетне драсна клечка кибрит и запали фенер.
— Чакам. Не исках да притеснявам никого.
— Можем да осигурим светлина, човече. Съжалявам за грубостта. Надявам се, че не съм те събудил.
Тамас се взря внимателно в лицето на Адамат и той се отдръпна.
— Не сте.
— Бездни, изглеждаш толкова зле, колкото и аз. Спал ли си? Дадоха ли ти удобна палатка и дрехи?
— Да, благодаря ви.
— Прощавай, че те задържам в лагера. Разбираш, че имах доста да наваксвам.
— Напълно. И все пак очаквам с нетърпение да се върна при семейството си. — Наистина ли? Как ще обясня онова, което видях — в какво се е превърнал Йосип — на Фая? Адамат изведнъж осъзна, че е смятал сина си за мъртъв. Но тогава… какво друго имаше да обмисля? Бе се взирал в онези очи в паметта си толкова дълго, че му беше пределно ясно, че сина, когото обичаше, вече го няма.
— Сигурен ли си, че всичко е наред, инспекторе?
— Да.
Тамас се отпусна в един стол — изглеждаше като пребит, и Адамат откъсна мислите си от собствените си проблеми, за да огледа фелдмаршала. Притесняван от дузина рани, или поне така изглеждаше, Тамас се бе състарил с десет години за последните три месеца. Каквото и черно да бе имало в мустаците му, беше изчезнало, и той се движеше предпазливо и болезнено, като щадеше лявата си страна.
Адамат бе виждал подобно поведение и преди, у мъжете от адранската полиция. Тамас бе понесъл рана между ребрата и бе извадил достатъчно късмет да не засегне нищо важно, но бе изключително болезнена и много вероятно да загнои. Имаше слухове, че Хиланска го е намушкал, преди да избяга. Определено пасваха.
— Инспекторе?
Адамат се откъсна от мислите си. Тамас бе казал нещо.
— Съжалявам, сър. Може ли да повторите?
Тамас наклони глава, за миг на лицето му се изписа гняв.
— Попитах дали знаеш защо не те арестувах, след като призна измамата си.
— Не зная. — Адамат усети, че по челото му избива студена пот и внезапно сакото като че ли му отесня. Наистина се беше питал за това, но не беше разсъждавал върху него. Имаше твърде много за вършене, твърде много бе заложено на карта.