— Не те арестувах, защото точно това щеше да очаква врагът. — Тамас се изправи, отиде до бюрото си и наля една чаша с вода. Не предложи на Адамат. — Беше маневра, за да ги отвлека от следите ти. В доклада си споменаваш, че Ветас е смятал, че си в затвора.
— Точно така — отвърна инспекторът; гърлото му беше пресъхнало. — Свърши работа.
Тамас отпи глътка вода, като наблюдаваше Адамат така, както човек наблюдава някое окуцяло куче и преценява дали да не го приспи.
— Да.
— И сега?
— Все още те държа отговорен за смъртта на Сабон, инспекторе — каза Тамас. — Казах си, че ще те изправя пред съд, след като всичко това приключи. Че ще понесеш последствията от постъпките си.
Изведнъж Адамат почувства огън в стомаха си. Последствията? Той, който ме забърка в тази каша, има наглостта да ми говори за последствия? Понесох последствията от постъпките си стократно през последните шест месеца. Наложи му се да прехапе език, за да остане спокоен.
— Казвах си това до момента, в който не ми се наложи да избирам дали да поведа хората си в битка, или да спася сина си от участта да бъде убит от предатели в пущинака. Ти си добър човек, Адамат, и направи каквото можа. Останали са твърде малко добри хора и аз няма да изпратя един от тях на гилотината. Но се нуждая от помощта ти.
Адамат не смееше да си поеме дъх.
— Моята помощ?
— Има още работа за вършене.
Той почувства как нещо в гърдите го стяга. Разбира се. Винаги има още работа. Какво щеше да каже Фая, ако беше тук? Щеше да каже на фелдмаршала да си завре последствията отзад и да се хвърли в бездната.
— Нещо смешно ли има, инспекторе?
— Просто се замислих какво би казала съпругата ми, ако беше тук.
— О? И какво би казала?
— Би попитала „С какво мога да помогна, фелдмаршале?“ Така че… с какво мога да помогна? — Нямаше какво друго да каже. Тамас не би очаквал друго, освен подчинение. Беше същата арогантност, която бе виждал десетилетия наред у благородниците, на които бе служил.
Тамас изглеждаше изненадан.
— Разбирам. Все още ми остава да довърша тази война и щом го направя, ще трябва да се разправя с бруданската армия, която държи Адопещ. Трябва да се осъществи някакъв контакт. Ти ще си моята свръзка с лорд Кларемон. Разбери какво иска. Какво цели. Какво ще го накара да си тръгне и ако това е извън възможностите ни, открий тайните и слабостите му и ми докладвай, за да мога да го унищожа и да установя републиката, която държавата ни заслужава.
Адамат почувства как стомахът му се обръща. Усещането приличаше ужасно много на отчаяние. Беше се справил със слугата лорд Ветас и сега трябваше да се разправя с господаря, който можеше да е само по-ужасен? Това щеше да го довърши.
— Няма да изложа семейството си на подобен риск отново, фелдмаршале. Дори и за живота си.
— Родината ти се нуждае от теб.
Адамат се зачуди дали Тамас знае колко кухи звучат тези думи.
— Не можете да ми възложите това. Невъзможно е. Чрез слугата си лорд Кларемон използва семейството ми срещу мен и ще го направи отново. И ако това се случи, аз отново ще ви предам, обещавам ви го.
— Семейството ти вече е извън опасност. Кларемон няма да спечели нищо, като ги заплаши. Ти ще си политик и нищо повече.
— Може да ме принуди да ви предам грешна информация.
— Имаш гаранцията ми, че ще са в безопасност.
Адамат скочи на крака.
— Не можете да ми дадете подобна гаранция! Този мъж е звяр и ще използва всякакви средства, за да спечели извратената си игра. Запознат съм с интригите му!
— И точно заради това толкова се нуждая от теб, инспекторе. Ти си единственият, който знае нещо за него. Единственият, който го мрази достатъчно, че да го унищожи само при една дума. Семейството ти ще е в безопасност, Адамат. Кълна се. Няма да чуеш подобни гаранции от Кларемон, докато държи града. — Тамас отпи нова глътка от водата си.
— Съжалявам, фелдмаршале, но трябва да ви откажа.
— Ти каза…
— Попитах с какво мога да помогна. Не предложих отново да изложа себе си и семейството си на риск. Не, сър, няма да се занимая с Кларемон. Семейството ми изтърпя достатъчно заради тази кауза. Изгубих син! — И то по много по-лош начин от смъртта.
Тамас погледна навъсено към чашата си.
— Разбирам.
Адамат осъзна, че сърцето му бие ожесточено. Не бе очаквал да дойде и да започне да крещи, но все някъде трябваше да тегли чертата. Животът на хората на Тамас беше в неговите ръце; да се хвърли в ямите, ако мислеше, че може да му въздейства, като му вмени чувство за вина.