— Така ли, Привилегирована Нила?
— Точно така.
— За какво?
— За да присъствам на преговорите, разбира се.
Тамас се опули насреща ѝ.
— Не искам да бъда груб, но ти си перачка, която съвсем наскоро стана ученичка на Привилегирован. Какво кара Бо да мисли, че мястото ти е на преговорите между две нации?
— Той каза, че трябва да свиквам.
— Така ли? Е, можеш да се върнеш при Бо и да му кажеш, че това не е уместно.
Усмивката ѝ се разколеба, но трябваше да ѝ се признае, че дори не трепна.
— Няма да го направя, сър.
— Дори ако ти наредя?
— С цялото ми уважение, аз не съм под ваше командване, сър.
Тамас забеляза нервността в очите ѝ. Слабото треперене на ръцете ѝ, стиснали юздите. Какво беше това? Някакво изпитание, на което Бо я подлагаше? Да се изправи пред фелдмаршал Тамас?
— Разполагам с правомощията да ти забраня достъп до преговорите.
— Не можете да го направите, сър. Имам пълно право да съм тук като представител на Адранската републиканска кабала.
— На кое? Таниел! — Тамас извъртя коня си и повика нетърпеливо сина си. Таниел дойде миг по-късно. — На какво, ямите да го глътнат, си играе приятелят ти?
— Кой приятел?
— Не ми се прави. Борбадор. Каква е тази работа с Адранската републиканска кабала?
Таниел погледна към Нила, после към Тамас и потисна смеха си.
— Не си играе, сър. Вие го помолихте да помогне с войната, а той е последният обучен Привилегирован в страната. Нила е негова обучаема и според казаното ми от Бо, тя е дори по-силна от него. Сега те двамата представляват адранската кабала и тъй като се опитваме да бъдем република, той реши, че е безсмислено да продължава да се нарича кралска кабала.
Тамас отново отвори уста, сетне я затвори в опит да измисли довод срещу това, който да не приключи с „защото така казвам аз“. Не успя. Бо, технически, все още беше правителствен Привилегирован.
— Нито дума — каза Тамас на Нила. — Благодарен съм за онова, което стори по време на битката миналата седмица, и то ти спечели благоразположението ми. Но няма да допусна бивша перачка да спори по политически въпроси с краля на Кез.
Подкупващата усмивка на Нила се завърна.
— Разбира се, фелдмаршале. Тук съм само като представител.
Тамас пришпори коня си обратно към Олем.
— Перачката ще дойде с нас.
— Разбрано, сър. Почти е време.
Тамас отправи безмълвна благодарност, че телохранителят му прие новината, без да коментира.
— Изпрати човек напред. Влора, поемаш командването, докато се върна. Ако нещо се случи, най-напред убийте Привилегированата на Ипил, а след това и него.
— Тъй вярно, сър.
Тамас поведе делегацията си през самотното поле към покрайнините на града, където изчакаха вестоносецът им да се върне и да им съобщи, че Ипил е вече в параклиса. Слязоха от конете и ги вързаха до една от малките къщи, а последните стотина метра изминаха пеш.
Двама стражи от кралската гвардия на Кез стояха на пост от двете страни на параклиса. Тамас ги огледа — носеха златно на черен фон със сиви кантове. Плосковърхите им шапки с пера бяха килнати напред, каишките под брадичките им обгръщаха челюстта. Тъмни, нетрепващи очи се взираха в Тамас, от което му се прииска да бе взел и барутната кабала със себе си. С кезианската кралска гвардия шега не биваше. Той се съмняваше, че дори Железните оси на Олем можеха да се мерят с тях.
— Дошъл съм да се видя с краля ви — каза фелдмаршалът.
Един от стражите кимна отсечено и се завъртя рязко на пети, за да отвори вратата на параклиса. Олем остави двама мъже — по един за всеки от кезианските пазачи, след което влезе първи, следван от лейди Винцеслав и Нила. Трима от генералите на Тамас, двама полковници и адвокат, който бе дошъл с лейди Винцеслав, се озоваха вътре.
Таниел се задържа назад, на лицето му бе изписано кисело изражение сякаш бе глътнал цял лимон.
Тамас зачака търпеливо Таниел да влезе най-сетне вътре.
— Време е да сложим край на това — каза фелдмаршалът.
В челюстта на Таниел трепна мускулче. За момент Тамас си помисли, че дисциплината на сина му ще го изостави, но както винаги той се показа като добър войник, кимна отсечено и влезе вътре, като остави Тамас да овладее собствените си чувства, преди да го последва и да завърши делегацията.
Параклисът бе зле осветен — имаше един-единствен прозорец от източната страна. Представляваше едно голямо помещение, само около шест на девет метра. Пейките бяха подредени покрай стените и вътре бе вкарана голяма маса, покрита със златна покривка и малко угощение от плодове и десерти. Свещниците бяха запалени, а по стените бяха окачени произведения на изкуството — несъмнено заслуга на свитата на Ипил, с цел да придаде някакво разкошно, по кралски, излъчване на мястото.