Таниел забеляза фигура, просната по очи в тревата. Носеше адранско синьо и лежеше неподвижно, с пушка на милиметри от протегнатите си пръсти. Забеляза още едно тяло сред мрака и още едно. Все адранци. Някои от тях малко се различаваха от овъглени скелети, а други изглеждаха просто заспали.
Главата му започна да тупти и той повдигна ризата пред носа и устата си, за да се предпази от дима. Очите му се насълзиха ужасно. Той отвори третото си око и за негов ужас, откри света окъпан в пастелни цветове. Значи магия, нямаше съмнение.
Може би тези пастелни цветове бяха просто признак за ответните удари на Бо? Таниел отхвърли тази надежда. Дори Бо не можеше да отприщи толкова много от Отвъд в една битка. Цветовете бяха навсякъде, придвижваха се успоредно на изгорената трева и се разливаха по телата на адранските войници като плиснати от кофа с боя.
Къде беше Бо? Къде беше Ка-поел? Обзе го паника и дишането му се учести. Задържа един адрански войник за ръката.
— Бо?
Мъжът поклати глава.
— Къде е Привилегированият Борбадор?
— Не зная, сър.
Таниел продължи и откри още тлеещи тела, разпръснати наоколо из лагера сякаш районът бе бомбардиран от вражеска артилерия. Той забелязваше все повече и повече мъртви кезианци и в крайна сметка откри къде адранските войници бяха оказали ожесточена съпротива. Петдесет мъже, всички в редица, чиито трупове бяха обгорени отвъд разпознаване и оприличавани на адранци само по останките от пушките Хруш, които стискаха в ръце.
— Бо! Ка-поел!
Таниел се спъна и удари коляното си, като едва забеляза пепелта, изцапала новата му униформа. Той се изправи и закуца напред, докато викаше Ка-поел и Бо. Скоро към него се присъединиха спасители, които гасяха жарта и проверяваха телата.
— Виждали ли сте Привилегирования Борбадор? Или дивата костноока?
Всеки от войниците поклащаше глава.
Таниел се клатушкаше като пиян през ада, който обгръщаше адранския лагер. Покрай него минаваха войници, някои от които се блъскаха в рамото му и почти го поваляха на земята. Той продължи да напредва и да се препъва със замъглено съзнание, докато не намери баща си с Трета бригада, които се опитваха да разберат какво се случва.
— Изгасете онези пожари! — викаше Тамас. — Олем, искам доклади за жертвите. Кой, по дяволите, ни нападна? Колко са били на брой?
— Кезианци — каза Таниел. — Видях телата. Магическите следи са навсякъде. Били са поне няколко магьосници. Някой каза дузина Привилегировани и пет хиляди мъже.
Тамас отвърна:
— Щетите са големи, но не прекалено. Бездните да ги вземат. Мислех, че кезианците вече нямат Привилегировани. Олем!
— Да, сър, заемам се, сър!
— Не мога да намеря Ка-поел — каза Таниел.
Тамас се извъртя.
— Олем! Намери Ка-поел. Искам дузина мъже по следите ѝ. Таниел, къде е Бо?
— И него не мога да намеря. — Таниел се опита да потисне паниката, която заплашваше да го залее. Той се задъха, стомахът му се сви от страх. Пред очите му все още плуваха пастелните цветове, следствие от магията в Отвъд, и той си спомни как тръгва за преговорите по настояване на Тамас. Бо игриво беше разрошил косата на Ка-поел.
— Аз ще държа под око малката сестричка — бе казал Бо. — Ти иди и се прави на политик.
Таниел не можеше да успокои дишането си. Нещо в гърдите го стягаше. С изключение на Тамас, Бо и Ка-поел бяха всичко, което му бе останало. Да изгуби и двамата наведнъж…
— Таниел — каза Тамас и обгърна раменете му с ръка, като в същото време продължи да раздава заповеди. — Ще я намерим.
— Ако е мъртва, аз ще… не знам. Не мога… Бо. Трябва да е с Бо.
— Ако е мъртва, тогава имаме по-големи проблеми — каза Тамас с твърд глас. — Ако Крезимир се освободи от магията, с която го държи, с нас е свършено.
Таниел сграбчи Тамас за реверите и го разтърси, придърпал го толкова близо, че стъписаният лик на фелдмаршала беше на едва няколко сантиметра от лицето му.
— Ка-поел е по-важна от онзи проклет бог!
Тамас го зашлеви през лицето — остра болка, проникнала отдалеч в паникьосания му свят.
— Стегни се, момче!
Таниел пристъпи напред, заслепен от ярост. Той вдигна юмрук, но внезапно двамата бяха изблъскани един от друг.
Ученичката на Бо се намърда между тях.
— Спрете и двамата! — каза тя. — Да намерим Ка-поел! Да намерим Бо! Всички сме на една страна! — Лицето ѝ представляваше маска на ярост и тя успяваше да се извиси над тях, въпреки че беше с една глава по-ниска и от двамата. — Не виждате ли, че тази вечер се е проляла достатъчно кръв?