— Колко са дълги тези пръти?
— Не видях, защото кучката ги забиваше през мен — каза Бо. — Бях твърде зает да се опитвам да я убия. Крезимир, как боли и… — Той вдигна глава към мъжете, които копаеха хълма под него. — Спрете! Изместването на пръстта кара проклетото нещо да се търка в мен и боли ужасно.
— Някое от тях те докосва? — попита Нила.
— А… да. Онова там долу. — Бо посочи с брадичка. Лицето му бе червено от горещината и по него се стичаха кръв и пот. — Нали се сещаш, точно където се намираше коляното ми.
На Нила изведнъж ѝ прилоша. Беше решила, че прътите са предназначени само да го обездвижат; че всъщност никой от тях не го е пронизал. Но долната половина на тялото му беше заровена и прикриваше положението на краката му…
— Къде са конете? — настоятелно попита Таниел. — Побързайте, момчета! Тези проклети неща го убиват!
— Не ме убиват. — Бо се закашля и устните му се изпъстриха с кръв. — Пекат ме. Има голяма разлика. — Саркастичната му забележка беше лишена от енергия.
Нила се протегна през прътите, за да докосне ръката му. Усети как пръстите му се обвиват около нейните.
— Ако успея да ти сложа резервния чифт ръкавици на ръцете, ще можеш ли да се освободиш?
— Съсипан съм от умора, а и мисля, че няколко от пръстите на лявата ми ръка са счупени. Няма да мога да се протегна Отвъд дори и животът ми да зависи от това — каза Бо, а изречението завърши с изпъшкване, тъй като прътът в коляното му внезапно се размърда.
— Спрете да копаете! — изрева Таниел.
Нила чу дрънченето на сбруи и вериги.
— Доведоха конете — прошепна тя на Бо. — Скоро ще те измъкнем.
Конете бяха поставени на място, веригите — закачени за сбруите им и увити около горещите пръти. Първият беше изваден само с няколко болезнени изхленчвания от страна на Бо. След втория Нила вече можеше да застане по-близо до него. Тя се приведе и избърса мръсотията по челото му с ръкав.
Изведнъж той ѝ се усмихна.
— Как минаха преговорите?
— Какво?
— Преговорите? Не беше ли на тях?
— Той е в шок — каза Таниел. — Къде са проклетите лекари?
— Добре, добре — увери го Нила. — Трябваше да си там.
— Трябваше да пазя малката сестричка — каза Бо. Той отправи взор към Таниел, погледът му се рееше. — Успях ли? Къде е тя?
— Не знам! — каза Таниел.
— Те дойдоха за нея. Поне това беше ясно. Пробиха си път през бригадата. Тя намушка един от гренадирите им в окото с иглата си. Проклятие, това момиче има дух.
Още един от прътите бе изваден от конете. Земята се измести и Бо, заедно с все още заобикалящите го четири пръта, се хлъзна няколко сантиметра.
— Кой е дошъл за нея? Кезианците? — попита Таниел. Нила искаше да му каже да престане, но очите на Бо се бяха фокусирали, объркването му беше изчезнало и той кимна рязко.
— Не разпознах никой от Привилегированите им. Е, не успях да огледам добре онази, която ме набучи, но аурата ѝ ми изглеждаше позната. В момента обаче не мога да се сетя. Убих обаче друг от тях. Мисля, че имаше още двама. Клетникът трябва да е някъде там. — Бо направи неопределен жест. — Силна групичка. Ако си спомням правилно, беше ми казал, че всички кезиански Привилегировани са мъртви.
— Трябваше да са — изръмжа Таниел. — Виж, Бо, дръж се. Трябва да намеря Тамас. Трябва да разберем какво се е случило.
— Върви, симпатяго — каза Бо и замахна немощно с юмрук към брадичката на Таниел, но пропусна.
Магът скочи на крака и изчезна. Вече и четвъртият прът беше изваден, войниците бяха успели да изкопаят пръстта около краката на Бо. Той лежеше под наклон в земята, облегнал глава назад — изглеждаше почти в покой. Нила дръзна да погледне към коляното му.
То беше напълно разрушено. Прътът беше преминал през плът и кост като нож през масло. Панталоните му от бедрото надолу бяха напълно изгорели и плътта в областта на коляното беше черна и обгорена. Миризмата ѝ напомни за полесражението, когато бе убила всички онези войници, но тя се принуди да изкара тази мисъл от главата си. Не можеше да изпада в паника. Не и сега.
— Мъртъв ли е? — попита войник.
— Не, не е мъртъв — отвърна Нила и почувства как сърцето ѝ прескача един удар. Не беше, нали? — Бо?
— Да, тук съм. — Бо вдигна внезапно глава. — Някой от онези проклети инженери идва ли да помогне?
— Все още гасят пожарите — отвърна му войник.
— О. Ясно, разбирам. Аз просто ще си лежа тук и ще се пека. Кажете им да не бързат.