— Какво имате предвид? Няма да оставя Бо сам.
— Той е голям човек. — Нила не харесваше опасното пламъче в очите на фелдмаршала. — А теб — продължи той, — теб ще те използвам срещу кезианците.
Глава двадесет и трета
Таниел яздеше сам в нощта.
Пришпорваше коня си толкова, колкото смееше — животното трябваше да го носи колкото беше нужно, за да настигне пленителите на Ка-поел, и той не искаше да рискува да го умори. Спираше често за вода и веднъж за да даде възможност на коня да яде. На изток небето започна да просветлява от черно към синьо, оповестявайки утрото.
Таниел носеше две пушки, четири рога с барут, три пистолета и провизии за две седмици.
Кезианците имаха седем часа преднина, тъй като бяха поели по пътя на северозапад, към Катранения лес. Беше любопитен избор, предвид че основните им сили се намираха на юг, но Таниел реши, че ще следват пътя, докато навлязат в гората, а после ще свият на юг, като по този начин ще избегнат армията на Тамас, която лагеруваше в равнината.
Настигането им нямаше да е лесно. В крайна сметка те се бяха подготвили за това — едно бързо втурване в лагера с по-малко от двеста гренадири, но с четирима Привилегировани, подпалващи всичко по пътя си, докато не достигнат Ка-поел, а после — незабавно оттегляне. Щяха да имат бивак някъде наблизо, включително резервни коне и навярно дори още хора.
Сред военния щаб, оставен начело на адранските сили, все още цареше лек смут след предателството на Хиланска и те не бяха успели да организират навременна експедиция. А и не трябваше. Без барутни магове хората им щяха да бъдат разкъсани.
А сега кезианците щяха да бягат със страх в сърцата си, защото знаеха, че фелдмаршал Тамас и неговите магове ще ги погнат по петите.
Небето просветля, а Таниел продължи да язди, като задържаше съня надалеч чрез ниското бучене на лек барутен транс. Теренът стана каменист, щом наближи планините, а въздухът се затопли с настъпването на изгрева и той се разтревожи за отмалелия си кон. Спря в една ферма встрани от главния път, където един сънен земеделец потвърди, че е чул голяма група яздещи мъже да преминават оттук през нощта.
Въпреки уверението, че е по следите им, Таниел започна да се притеснява все повече с всеки изминат километър. Дали изобщо Ка-поел беше още жива? Ако знаеха за нея и за Крезимир, защо не я бяха убили на място? Откъде знаеха за нея? Какво щеше да направи той, щом ги настигнеше?
В него започна да се прокрадва съмнение. Те бяха твърде много. Дори и след пораженията, които Бо им беше нанесъл — те несъмнено се бяха изненадали да открият Привилегирован в адранския лагер — пак разполагаха с поне трима Привилегировани и петдесет мъже. Таниел можеше да се справи с един магьосник и един или два отряда, но три бяха твърде много.
Знанието, че беше оставил най-добрия си приятел да умре сам, правеше нещата още по-лоши. Никой не би могъл да оцелее след подобни поражения, дори и барутен маг. Бо може и да беше по-корав от повечето Привилегировани, но до ден-два щеше да е мъртъв, а Таниел дори не се беше сбогувал с него. Беше тръгнал в паниката си да се опита да си върне Ка-поел и знаеше, че ще съжалява до края на живота си.
Той избута тази мисъл настрани. Вече нямаше какво да стори относно това. Трябваше да спаси Ка-поел.
Тамас беше казал, че ще изпрати помощ, но Таниел знаеше, че който и да изпратеше, щеше да се движи твърде бавно.
Той препуска през нивите на Адро още час, докато най-сетне слънцето се издигна над Адморието зад него и освети Въгленда и Катранения лес, който се разгръщаше в подножието на планината пред него. На върха на едно по-високо възвишение той вдиша щипка барут и огледа полята, присвил очи.
Нещо се движеше в далечината.
Вдиша още една щипка, за да подсили зрението си, и задълбочи транса си. Далеч напред можеше да различи следа от прах от голяма група ездачи. Бяха на поне двадесет и няколко километра и щяха да достигнат гората до час.
Чудеше се защо не се бяха опитали да минат напряко през равнините, но реши, че първоначалното му подозрение беше вярно. Щом навлезеха в гората, те щяха да свърнат на юг при Срещния път, който щеше да ги отведе към Суркови проход и защитата на кезианската армия. Щяха да са сред държани от Кез територии след два дни въпреки заобиколния път.
Таниел обмисли дали самият той да не мине напряко през полята на югозапад. Но нямаше лесен начин. Ако се опиташе да си проправи път през гората, само щеше да се забави и да ги изпусне. Беше далеч по-добре да им дойде изотзад и да ги сваля един по един от разстояние. Но дори и тогава — щеше ли да може да го направи достатъчно бързо, преди да стигнат армията?