— Сър?
— Седма бригада е твоя.
Цигарата на Олем падна от устата му.
— Но сър! Щяхте да дадете Седма на полковник… имам предвид генерал Арбър!
— Генерал Арбър разполага с Първа и Трета. Последните са посрамени от предателството на Кет и Хиланска и той ще ги вкара в правия път. Ти ще събереш най-добрите мъже от Седма и Девета, за да образуват една нова Седма бригада, която ще се нарече Маршалските железни оси.
Олем се изправи.
Тамас продължи:
— Нямаш много опит с командването, но познаваш хората. Ще оставя на теб да избереш офицерите си. Но ги избери добре, защото пак ще прекарваш по-голямата част от времето си с мен.
— Сигурен ли сте, сър?
— Разбира се.
— Ще имате нужда от нов телохранител.
— Не, няма.
— Моля, сър?
Тамас се приведе към Олем и го плесна по рамото.
— Ти пак си моят телохранител, както ще бъде и цялата проклета Седма. Не вярвам на никой друг да ми пази гърба.
За първи път Олем нямаше хаплива забележка, с която да отвърне.
— Благодаря ви, сър. За мен е чест.
— Остави честта. Просто си върши работата. Сега да вървим да се срещнем с генералния щаб. Имаме да планираме нападение.
Тамас се срещна с висшите си офицери в командната палатка в центъра на лагера.
Грубо двадесет и пет мъже и жени се бяха наблъскали вътре: генерали и полковници от повечето бригади. Повече от половината лица бяха нови, наскоро издигнати, а Тамас знаеше, че има да издаде още почти дузина повишения преди края на деня. Правеше впечатление, че командирите от Крилете на Адом отсъстваха. Лейди Винцеслав беше удържала на думата си и бе оттеглила всички, с изключение на една символична сила на фронтовата линия.
Тъй като наемниците ги нямаше, а новите му офицери бяха неопитни, Тамас знаеше, че това съвещание не може да чака. Офицерите и хората им трябваше да добият представа за нещата.
Фелдмаршалът влезе през пролука в задната част на палатката, като скри накуцването и болката от раната, докато тихо заемаше мястото си начело на събранието. Олем вече изчакваше. Беше разгърнал няколко доклада на бюрото на Тамас: брой на жертвите, полковите силни страни, имената на новите офицери. Фелдмаршалът ги бе прегледал още преди часове, но беше добре да може да прави справка.
Стоеше зад бюрото си, с ръце, събрани зад гърба, и остави очите си да почиват върху входа на палатката.
Секундите се занизаха и преминаха в минути. Някой в задната част прочисти гърло, а Тамас се заслуша във виковете на интендант, които се извисиха над типичната лагерна глъчка.
Изминаха пет минути, преди някой от новите генерали да вдигне ръка, стиснал ченето си в юмрук.
— Да? — попита Тамас.
Генерал Арбър отпусна ръка.
— Чакаме ли някого, сър?
— Да — отвърна Тамас. — Олем, ще провериш ли дали гостът ни е пристигнал?
Олем се провря през цепката отзад и излезе. Изминаха още няколко минути и Тамас усети как офицерите му започват да се изнервят. За какво беше всичко това, представяше си, че се питат. Защо ги караше да чакат тук, изпънати в мирно като обикновени войници, след като имаше работа за вършене?
Той реши да ги остави да се потят. Едва ли щеше да отнеме повече от няколко минути.
Фелдмаршалът се зачуди дали железните му оси бяха настигнали вече Таниел. Пристигането на Седма и Девета по средата на нощта беше неочаквано, но добре дошло. Сега повече от всякога се нуждаеше от най-добрите си ветерани и…
Тропотът на галопиращи коне прекъсна мислите му. Изненаданите възгласи на войниците отвън бяха придружени от викове, но не на паника. Тамас усети как висшите му офицери застават на тръни, щом дочуват звука, и остана доволен да види, че някои от тях подражаваха на хладнокръвното му поведение.
Всички глави се извърнаха, щом покривалото се отмести. Олем пристъпи вътре и обяви:
— Негова светлост, кралят на Делив, Сулам Девети.
Надигналият се сред офицерите шепот бързо заглъхна, тъй като кралят на Делив влезе в командната палатка. Държеше двурогата си, обкичена с пера шапка под мишница и носеше зелена офицерска униформа, чиято предница бе обсипана с медали. Беше красив мъж с посивяваща около слепоочията коса, силна челюст и бели зъби, които като че ли блестяха в контраст с абаносовата му кожа.
Тамас пое дълбоко дъх и го изпусна бавно, за да се успокои. Ситуацията се бе променила, откакто бе говорил за последно със Сулам, и не бе сигурен дали Делив няма да оттегли подкрепата си, щом научи новостите.