Деливанският крал се приближи и му кимна отсечено. Тамас отвърна на поздрава и остана да наблюдава как Сулам се извръща и оглежда събралите се офицери.
Беше се чудил как ще реагират хората му на присъствието на крал и остана доволен да види, че всички го поздравиха с почтително кимване, както бе направил той. Сулам може и да беше съюзник, но Тамас искаше да му е ясно — както и на всички крале в Деветте, че адранците не се кланяха на кралските особи. Сулам изглеждаше развеселен, ала не отвърна на кимването им.
Кралят зае мястото до Тамас, с лице към офицерите.
Олем се приближи и се приведе, за да прошепне в ухото на фелдмаршала:
— Беон е отвън. Чул е откъслечни новини за случилото се и настоява да ви види.
— Задръж го, но внимателно.
Олем изчезна дискретно през задния вход и след малко се върна.
— Готово.
Тамас прочисти гърло, за да привлече вниманието на офицерите.
— Благодаря, че се присъединихте, Ваше величество — каза той и замълча, за да огледа подчинените си още веднъж. Добри мъже и жени, всеки от тях. Хора, на които можеше да се довери, които биха застанали рамо до рамо с него срещу света. Изведнъж гърлото го стегна, зрението му се замъгли и той се помъчи да задуши емоцията.
— Преди пет дни крал Ипил Кезиански помоли за мир. Не беше голяма изненада, предвид пердаха, който армията му изяде при Недов ручей. — Последваха сподавени подхилквания, които той остави да заглъхнат от само себе си. — Едва вчера се срещнах с него, за да започнем мирните преговори, които щяха да сложат край на тази война веднъж завинаги. Преговорите минаха по-добре, отколкото очаквах, и снощи се завърнах в лагера оптимистично настроен за първи път от пет месеца, че кръвопролитията ще спрат.
— Оптимизмът ми обаче трая само докато не видях пламъците. Както на всички несъмнено ви е ясно, бяхме нападнати от контингент кезиански Привилегировани и гренадири. Тринадесета бригада понесе големи загуби, както и драгуните от Седемдесет и пета, които се опитаха да препречат отстъплението им. Ние… — Тамас задъвка бузата си за момент, за да потисне гнева. — Е, всички разполагате с доклада относно атаката. Завършва така: „Бяхме нападнати под бял флаг, предлагащ преговори.“
Сред офицерите се надигна недоволство и Тамас продължи:
— Това е прегрешение, което няма да простя. Тази война се състоеше от отбранителни сражения: Недов ручей, Рамензид, Суркови проход, Будфил. Пострадахме от предателство и корупция. Бяхме изправени пред мощта на болен и дребнав бог. Днес, приятели, братя и сестри, се обръщаме в атака.
Тамас се спря, замислен за чуждата армия, която държеше Адопещ, и осъзна, че това е едва първата от много атаки, които щеше да му се наложи да подготви в предстоящите дни.
— Днес ще се отправя към вражия лагер във Фендейл. Ще нападнем кезианската армия както куче — плъх, и ще отървем страната от вредители. Няма да има милост, докато и последното кезианско псе не бъде прогонено отвъд границите ни. Достатъчно дълго петниха нацията ни.
Фелдмаршалът си пое дълбоко дъх и стисна треперещите си ръце зад гърба.
— С мен ли сте?
Последва миг тишина, след което гласът на генерал Арбър иззвънтя ясно и отчетливо:
— Първа и Трета се явяват на служба и са в готовност, сър.
— Седма бригада е ваша — каза Олем.
— Деветнадесета е на ваше разположение — извика генерал Сларън от отзад.
Присъединиха се още гласове, докато всички висши офицери не обявиха подкрепата си. Накрая, след като и последните пламенни овации заглъхнаха, крал Сулам пристъпи напред. Той обходи с поглед събралите се офицери, после рязко се извърна към Тамас и изтегли меча си.
Олем направи половин крачка напред. Сърцето на Тамас заседна в гърлото му.
Сулам хвана меча за острието и се поклони ниско, задържал дръжката към Тамас.
— Имате меча ми. Имате пищова ми. Имате Привилегированите и артилерията ми. Имате моите шестдесет хиляди. Нашият съюз ще накара Ипил да трепери и кезианците ще платят за престъпленията си.
Тамас не можа да сдържи изумлението си. Той познаваше кралските особи. Беше почетен от стария Железен крал на Адро, както и от краля на Нови. Но никога не бе изпитвал нещо подобно. Той се протегна, взе меча на Сулам и го вдигна над главата си.
— Бих умрял за страната си. Но предпочитам да убивам за нея. Пригответе войските. Потегляме!
Глава двадесет и пета
Каретата на Адамат наближи столицата петнадесет дни след първоначалното му отпътуване на юг с Привилегирования Борбадор, за да отнесе заповедта за ареста на генерал Кет. Отдалеч градът му изглеждаше странно. Червеното на есенните листа и златното на полята скриваха тухлените комини и складове на работническия квартал и Адопещ му се струваше по-малък от преди. Едва след като гледката се изгуби от погледа му и каретата навлезе в южните части на града, Адамат разбра каква е причината: крезимската катедрала вече не се издигаше над центъра, извисяваща се като маяк над останалите постройки.