Инспекторът видя руините на дузина църкви, докато каретата лъкатушеше през южните предградия, а сетне и през работническия квартал, отправила се на север, към дома му. Беше четири часът, есенното слънце вече бе преполовило пътя си към западния хоризонт, когато го оставиха пред входната врата, а той се бе изпълнил с гняв заради това, че хората на Кларемон бяха унищожили всички църкви в Адопещ.
Какво право имаха да сторят подобно нещо? Това не беше техният град. Не беше тяхната страна. И все пак никой не ги беше спрял, когато бяха извличали жреците от параклисите им и ги бяха убили на улицата; когато Привилегированите на Кларемон бяха сринали църквите с магията си, опустошавайки ги до последната тухла.
В стомаха на Адамат се бе загнездило неприятно чувство и той имаше лошото усещане, че е трябвало да приеме задачата на Тамас да отърве града от Кларемон. Някой трябваше да се противопостави на копелето.
С бастун и шапка в ръка той пренесе багажа си нагоре по стълбите и го подпря на вратата. Наведе глава. Стига вече. Кларемон беше в миналото. Ветас беше в миналото. Това беше настоящето и трябваше да каже на Фая за Йосип.
Остана така за няколко мига, като се опитваше да намери правилните думи, когато звукът достигна до него — или по-точно липсата на звук. Никакви гласове. Никакви деца, които да викат и да си играят. Никакви стъпки по дървения под. Той вдигна глава и надникна през прозореца, но завесите бяха дръпнати. Къде беше семейството му?
Ръцете му затрепериха, докато се опитваше да завърти дръжката, но се оказа заключено. Бръкна в джоба си за ключа, но вдървените му пръсти го изпуснаха.
Инспекторът се наведе да го вземе, чу прещракването на ключалката и вратата се отвори. Той вдигна поглед.
— Адамат! Ти се прибра, колко прекрасно!
Адамат въздъхна облекчено, усетил как коленете му омекват.
— Здравей, Марги.
Ръководителката на най-голямата текстилна фабрика в Адро беше силна жена в четиридесетте, с посивяваща коса и чифт очила, кацнали на върха на носа ѝ.
— Моля те, заповядай, аз просто правех компания на Фая през следобеда. Тя каза, че не те очаква в следващите… е, за известно време.
— Кой е? — провикна се Фая от всекидневната.
— Аз — немощно отвърна Адамат.
— О, почакай!
Адамат влезе и остави багажа си, закачи шапката и бастуна си край вратата. Фая излезе от всекидневната и постави ръце на раменете му. Той се приведе, за да я целуне по бузата, и не успя да не забележи надеждата в очите ѝ, когато му се усмихна, а сетне и сянката, помрачила лицето ѝ, когато той затвори вратата зад себе си.
Адамат поклати леко глава.
— Марги — каза Фая, — съжалявам за неудобството, но…
— О, не, не се притеснявай. И без това трябва да се прибера при момичетата ми. Трябва да се видиш със съпруга си.
— Ще спра кола — каза инспекторът. Той излезе отново на улицата и викна на каретата си да се върне. Няколко минути по-късно Марги се покатери вътре заедно с чадъра си.
Адамат се насили да се усмихне и помаха, докато каретата потегляше. До него Фая стори същото и той се удиви на способността ѝ да се изправи пред света с високо вдигната глава подир всичко, което бе преживяла. Двамата се върнаха вътре.
— Марги ми казваше, че смята да се кандидатира за ковчежник на нейния район по време на новите избори тази есен.
— Къде са децата? — попита инспекторът.
Фая се опря на стената в коридора. Адамат докосна мазилката до нея, забелязал, че се отличава от останалата част. Жена му беше извикала някого да оправи дупката, която Сусмит бе направил с главата на един убиец, преминала през хоросана и тухлите.
— Рикар предложи да наеме гувернантка на пълен работен ден — отвърна Фая. — Аз приех. В момента са на разходка в парка и ще се върнат след няколко часа за вечеря.
— Това безопасно ли е?
Фая издаде тих звук, който беше наполовина въздишка, наполовина ридание, но не отговори.
— Това е много мило от негова страна — добави Адамат. Постояха няколко минути в коридора, без да продумат. — Не биваше да се отзовавам на онова проклето повикване — каза накрая. — Тогава изобщо нямаше да се забъркам в цялата тази работа и…