— Йосип мъртъв ли е? — попита Фая.
Адамат се опита да навлажни устата си. Не успя и затова кимна леко. Беше по-добре да не знае. Това щеше да я пречупи. Да знае, че Йосип е мъртъв беше едно, но че е бил превърнат от отвратителната магия на Привилегированите в някакво… същество…
По-добре никой да не узнава.
Фая се взираше в пода. Тя се върна във всекидневната и след малко инспекторът долови сподавените ѝ ридания. Затвори очи. Как животът му бе стигнал дотук?
Той се качи две стъпала нагоре с багажа в ръка, но после се извърна и отиде във всекидневната. Фая бе седнала на ръба на един от столовете, на масата до нея стоеше наполовина празна чаша с чай. Адамат коленичи на пода до нея и постави ръцете си върху нейните. Скоро той също заплака.
Риданията му продължиха, докато яката на ризата му не подгизна и сълзите му не пресъхнаха. И двата му крака бяха изтръпнали; Фая се бе успокоила преди известно време и сега се взираше невиждащо в далечната стена на стаята. Той я целуна по челото, освободи се от отчаяната ѝ прегръдка и като избърса влагата от лицето си с ръкав, прочисти гърло.
Тя вдигна поглед към него с тъжна усмивка на устните и Адамат отново се почуди на силата ѝ да се справя с всичко това. Да крие собствените си страхове, мъка и гняв, да изглежда щастлива заради него и децата едва няколко седмици след края на собствените ѝ изпитания — беше невероятно.
— Тревожа се за теб — каза ѝ.
— По-силна съм, отколкото си мислиш.
— Знам. Но все пак се тревожа.
Фая хвана ръката му и целуна кокалчетата.
— Тревожи се за себе си.
— Фелдмаршал Тамас се върна. Спечели голяма победа срещу кезианците. — Без дори да бъде там, макар че се съмнявам да иска това да се разчуе.
Фая се смръщи.
— И е поискал да направиш още нещо за него, нали?
— Да — призна той.
— Не! Приключи с този мъж и революцията му!
— Успокой се — отвърна инспекторът. — Казах му, че повече няма да му помагам.
— Добре.
— Обаче…
— Обаче какво? Какво, глупак такъв!
— Обаче обещах да помогна на Рикар с изборите. Не много. Няма да се замесвам прекалено. И между другото, не го правя за Тамас. Правя го заради Рикар. Длъжник съм му заради помощта, която ми оказа, за да си те върна.
Фая вирна брадичка.
— Длъжник или не, ако дори само влезеш в кабинета му, вече си замесен. Познавам го. Познавам и теб.
— Значи не трябва да правя нищо?
— Трябва да си тук, със семейството си. Рикар ще разбере. — Тя отново целуна ръката му. — Не приемай никаква работа за известно време. Нека напуснем страната. Можем да вземем децата и да идем в Нови. Разполагаме с парите от Борбадор.
Искаше му се. Наистина. Част от него си каза, че ще бъде страхливец, ако го направи — щеше да означава, че бяга. Но друга част му каза, че това е разумното решение. Най-доброто решение за семейството му.
— Не мога просто да изоставя Рикар.
— Но можеш да изоставиш семейството си?
— Аз не… Аз… — Защо не можеше да разбере? Тя и децата бяха всичко за него, но той имаше задължения. Към Рикар. Към Адро.
Фая отблъсна ръката му.
— Хубаво. Прави каквото искаш. Винаги смяташ, че ти знаеш най-добре.
Следващите ѝ думи бяха заглушени от почукване на вратата.
— Очакваш ли някого? — попита той.
Фая поклати глава.
— Децата ще влязат отзад, но трябва да дойдат чак след час.
Адамат се приближи бавно към предния прозорец и отмести завесата с пръст. Когато видя кой е, се затича към вратата и я отвори със замах.
Отпред, с шапка в ръка, стоеше Сусмит; намръщена физиономия загрозяваше съсипаното му лице. Старият боксьор кимна на Адамат, след което каза „Добър вечер, госпожо“ на Фая.
— Влез, влез — каза инспекторът. — Току-що се прибирам. Утре щях да дойда да те видя.
Сусмит поклати отрицателно глава.
— Какво има? — попита Адамат.
— Имаше бомбардировка — изгрухтя той.
Инспекторът усети как сърцето му прескача един удар и ръцете му започнаха да се потят.
— Какво? Къде?
— Благородните воини на труда.
Главната квартира на Рикар. През главата му мина вихрушка от въпроси, които така се разбъркаха, че го оставиха безмълвен. Той погледна към Фая.
— Върви — подкани го тя.
Адамат грабна шапката и бастуна си и последва Сусмит навън, към чакащата карета.
Адамат гледаше слабото улично движение и безмълвно подканяше каретата да се движи по-бързо.
— Рикар ранен ли е? — попита.
Сусмит сви рамене.
— А секретарката му, Фел?