Адамат беше поразен от разрушението. За да се стигне до подобни поражения, като нищо в някоя от онези стаи, или под тях, можеше да е било скрито пълно буре с барут. Това не беше трудно осъществимо, предвид колко оживена беше сградата през целия ден.
Полицаите претърсваха останките заедно с няколко души от съюза в опит да спасят късчета важни документи и части от мебелировката. Нямаше и следа от Рикар. Адамат потисна надигащата се в него паника и се обърна към един от полицаите:
— Виждали ли сте Рикар Тамблар?
— Там, от другата страна.
Странична врата, напълно здрава въпреки щетите по останалата част на сградата, водеше към уличка отвън, където, за негово облекчение, той откри Рикар да седи, опрял гръб в съседната постройка. Ръководителят на съюза държеше главата си в ръце. Малко по-надолу по уличката Фел говореше тихо с комисаря на полицията. Цялото място беше осветено от двойка големи фенери отвъд страничната врата.
— Рикар — меко каза Адамат и клекна до приятеля си.
Рикар вдигна поглед, зареян някъде надалеч.
— А? — попита Рикар твърде високо. — О, Адамат, слава на Адом, че си тук.
— Добре ли си?
— Какво? О, нищичко не чувам с това ухо. Ела от тази страна.
Инспекторът се премести от другата му страна.
— Добре ли си?
— Да, да. Само малко опърпан. — Той направи неопределен жест към склада. — Изгубих… е, всичко. Хиляди документи. Милиони в банкноти. Дарило.
— Моля те, кажи ми, че имаш застраховка.
— За някои неща. Но не е достатъчно.
— Документите на съюза?
— Да.
— Имаш ли копия? Моля те, кажи ми, че имаш копия.
— Да, да.
— Значи не си изгубил всичко. Кой е Дарило?
— Барманът ми. Горкият човек. Изпратих го в кабинета да ми донесе палто за Черис и тогава… — Той се взираше невиждащо в стената на склада. — Работи за мен повече от десетилетие. Бях на сватбата му. Изпратих хора да уведомят жена му. Утре ще отида лично да я видя. — Най-накрая Рикар погледна по посока на Адамат. — Само четиринадесет души бяха убити и това си е направо чудо. Бяхме се събрали близо двеста за един прием. Ръководителите на златарите и мелничарите са мъртви. В този момент ампутират крака на ръководителя на уличните чистачи. Загубих половината си слух. Черис беше ранена в рамото от летящи отломки. Просто… — Гласът му заглъхна.
— Жив си. Това е най-важното.
— Но кампанията…
— Ще се оправиш.
Рикар срещна погледа на Адамат за първи път и инспекторът осъзна, че приятелят му е още в шок.
— Някои от приятелите ми бяха вътре. Връзки. Пари. Време. Ресурси. Всичко е загубено заради някаква проклета бомба. Кой, бездните да го глътнат, би направил подобно нещо?
Вероятният отговор, разбира се, беше Кларемон. Рикаровия противник в изборите за премиер не беше човек, с когото да се шегуваш. Той не би се поколебал да убие стотици, може би хиляди, за да постигне целите си. Адамат го знаеше от първа ръка покрай разправиите си с лакея му — лорд Ветас.
— Полицията ще го открие.
Изведнъж Рикар го хвана за яката.
— Искам ти да го откриеш. Проклета полиция. Нищо няма да свършат.
— Ш-шт! — Адамат се опита да хвърли многозначителен поглед към комисаря, който се намираше едва на няколко крачки. Рикар говореше твърде високо.
— Не ми шъткай! Ще платя колкото поискаш, Адамат. Просто намери кой е виновен за това!
— Успокой се, Рикар. Ще ти помогна. Разбира се, че ще ти помогна. — Нямаше избор. Рикар им бе помагал толкова много през годините. А сега, противно на волята си, Адамат беше завлечен обратно в крамолата.
Глава двадесет и шеста
Под прикритието на мрака Таниел и групата му от Железни оси и барутни магове навлезе в Катранения лес на следващата вечер. Тъй като се притесняваха от засади, те продължиха покрай пътя, а напред винаги вървяха двама мъже, готови да задействат всякакви капани.
Таниел усещаше напрежение дълбоко в гърдите, който го тласкаше напред. Още не бяха попадали на дребно, пречупено, покрито с лунички тяло, оставено да гние край пътя. Ка-поел можеше да е още жива. Трябваше да е. Иначе щяха да я убият по време на нападението над адранския лагер и да приключат с цялата работа. Явно им трябваше жива и тази вероятност го плашеше почти колкото и да я открие мъртва.
Щом хванеше кезианските псета, щеше да пръсне мозъка на всеки един от Привилегированите. Щеше да обеси гренадирите на собствените им връзки. Яростта го тласкаше напред, ала едно гласче го предупреждаваше, че действа твърде прибързано.
Той го пренебрегна. Ами ако Привилегированите не можеха да я убият? Може би се беше защитила със същата магия, която бе използвала да защити и него, и те щяха да бъдат принудени да я държат в плен, докато не успея да неутрализират чародейството.