Не беше обаче неподатлива на болка. Какви ли изтезания щяха да ѝ причинят?
Трябваше да си я върне.
— Таниел!
Гласът на Влора прониза мислите му като жилото на оса.
— Какво има?
— Трябва да спрем.
— Вече? — Той замига, за да навлажни очите си, изсъхнали от взирането през вятъра по време на ездата. — Гаврил, съобщи почивка. Ще сменим мъжете. — През последните дни беше станало практика да яздят с двамата съгледвачи напред и да ги сменят на всеки час. Гаврил опря пръсти към устата си и свирна пронизително, за да повика авангарда обратно при тях.
— Не — каза Влора, като поведе коня си по-близо и снижи глас. — Трябва да спрем за през нощта. Цяло чудо е, че никой от конете не е паднал в тъмното. Хората са изтощени.
— Тъмно? Все още има достатъчно светлина.
Гаврил каза няколко думи на мъжете и доведе коня си до тях.
— Ти си в проклет барутен транс — каза му. — И то от твърде дълго. Не можеш да различиш деня от нощта.
— За какво говориш? — Таниел потърка очи и за първи път почувства напрежението в раменете и болката в краката си. Може би наистина беше след мръкнало. — Слънцето вероятно току-що е залязло.
— Почти полунощ е — меко каза Влора.
В очите ѝ личеше тревога, което го ядоса. Защо я беше грижа? Помисли си да я прати на майната ѝ и да продължат да се движат, но един поглед наоколо му показа, че хората са схванати и със замъглени погледи.
— Ще лагеруваме тук — каза той. — Норийн и Флериър, поемете първия пост. Аз ще поема втория. Влора и Дол, вие поемате третия. Тръгваме по изгрев-слънце. — Таниел слезе от коня си и го постави между себе си и Влора, доволен да чуе как тя се отдалечава. Беше определил на пост само барутни магове — техника по време на малки мисии, която бе научил от баща си. Макар маговете да имаха по-висок ранг, те се нуждаеха от по-малко сън в сравнение с обикновените войници.
Минаха двадесет минути, преди да приключи с разхлаждането на коня си. Вдигна лагера си леко встрани от останалите, като стъкми малък огън с помощта на сухи клонки и го запали с припламване на барут. Протегна ръцете си към пламъците и се опита да премахне болката в пръстите си, като съжали за трите дни непрестанно стискане на юздите.
Напрежението все още притискаше отвътре гръдния му кош като някакво диво животно, драпащо да излезе на свобода. Собственото му изтощение беше само сянка някъде дълбоко в съзнанието му и той се съмняваше, че ще успее да спи, докато не освободи Ка-поел.
— Норийн и Дол направиха бърз оглед — каза Гаврил, изникнал тихо от мрака на гората, и седна до Таниел. — Никой не ни чака в засада надолу по пътя. Безопасно е за огън. — Той погледна кисело към пламъците, над които барутният маг все още държеше ръцете си.
Гърлото на Таниел внезапно пресъхна. Бездни, какво щеше да каже Тамас? Предполагаше се, че той е начело. Трябваше да се погрижи за съгледвачите, да провери постовите, сетне да каже на мъжете дали могат да стъкмят огньове.
— Благодаря — изграчи.
— Няма за какво. — Гаврил се намести удобно, като опря гръб в едно дърво, и извади бутилка от джоба на куртката си. — Питие?
— Не.
Гаврил отпи.
— Ял ли си днес?
— Разбира се. — Не можеше да си спомни. Последните десетина часа бяха далечен спомен, избледнял почти напълно сън.
Гаврил извади увит в хартия пакет и го хвърли в скута му. Походни дажби, ако се съдеше по вида му.
— Добре съм — каза Таниел и му подаде пакета обратно.
— Яж, твърдоглаво копеле. В името на Адом, за кого, бездните да те вземат, се мислиш? За баща си?
Таниел преглътна хапливия си отговор и разопакова сухото говеждо и сухарите. Беше преполовил вечерята си, когато осъзна, че грамадният планински страж беше предизвикал точната реакция, на която се бе надявал, с коментара си за Тамас. Таниел се намуси и опита да се престори, че не е бил изигран.
— Не знаеш нищо за баща ми.
Гаврил издаде задавен звук и се превъртя настрана, задавен от кашлица.
— О, бездни, току-що смръкнах фатрастански ром.
— За какво говориш? — попита Таниел. Имаше смътен спомен как някой споменава, че Гаврил е служил с Тамас, но макар този разговор да се бе случил само преди месеци, имаше чувството, че са изминали години.
— Казах, че без да искам смръкнах ром.
— Не, имам предвид когато казах, че не знаеш нищо за баща ми.
— Нищо, нищо. Някой друг път.
Гаврил замълча и Таниел задъвка храната си, като преглъщаше механично; твърдите сухари нямаха никакъв вкус. Гаврил го наблюдаваше как яде. Ефектът беше малко изнервящ, особено щом ставаше въпрос за такъв голям колкото мечка мъж.